Жорж Санд - Индиана

Реймон падна в едно кресло; косите на Нун се изплъзнаха от треперещата му ръка. Беше се изтощил от толкова мъчителни вълнения. Той имаше сангвиничен темперамент, кръвта бързо течеше във вените му, нервите му бързо се изостряха. Потрепери от глава до пети и падна в безсъзнание на пода.

Когато дойде на себе си, госпожа Делмар стоеше на колене до него, обливаше го в сълзи и го молеше да й прости; но Реймон не я обичаше вече.

— Вие ми причинихте страшно страдание — каза той, — страдание, което не е във ваша власт да изкупите. Вие никога няма да ми върнете, чувствувам го, доверието си. Току-що ми показахте какво отмъщение, каква жестокост се крият във вашето сърце! Клета Нун! Клета нещастна девойко! Пред нея бях виновен аз, а не пред вас; тя имаше право да си отмъщава, но не го стори. Тя се самоуби заради бъдещето ми. Пожертвува живота си заради моето спокойствие. Вие, госпожо, не бихте постъпили така!… Дайте ми тези коси, те са мои, принадлежат ми и са единственото нещо, останало ми от единствената жена, която истински ме е обичала… Нещастна Нун! Ти беше достойна за друга любов, а вие, госпожо, която ме упреквате за нейната смърт, вие, която обичах толкова много, че я забравих, и не се побоях да се изложа на страшните угризения на съвестта заради една ваша целувка, вие ме накарахте да прекося реката, да премина по моста сам, гонен от всички страни от страха, преследван от адските призраци на моето престъпление! И когато се убедихте с каква безумна страст ви обичам, вие впихте женските си нокти в сърцето ми, за да изцедите и последната капка кръв, готова да бъде пролята за вас! Ах, как пренебрегнах нейната предана обич заради вашата жестока любов! Аз не съм бил безумец, аз съм престъпник!

Госпожа Делмар не отговори. Неподвижна, бледа, с разпилени коси и втренчени в една точка очи, тя събуди жал в сърцето на Реймон. Той улови ръката й и продължи:

— И все пак любовта ми към тебе е тъй сляпа, че още мога да забравя, чувствувам го въпреки себе си, и миналото, и настоящето, и престъплението, което помрачи живота ми, и злото, което ти ми причини. Обичай ме и аз ти прощавам!

Отчаянието на Индиана отново събуди желанието и гордостта в сърцето на нейния възлюбен. Като видя колко е уплашена да не загуби любовта му, смирена пред него, готова да му се подчини в бъдеще, за да получи оправдание за миналото, той си припомни с каква цел бе излъгал бдителността на Ралф и оцени всички преимущества на положението си. Отначало демонстрира дълбока тъга, мрачно отчаяние; едва отговаряше на сълзите и ласките на Индиана. Чакаше я да се умори от ридания, да почувствува ужаса от раздялата, да не й останат сили от тези мъчителни страхове; и когато най-сетне тя падна на колене пред него, умираща, изтощена, очаквайки смъртната си присъда, той я вдигна с някаква особена трепетна ярост и я привлече до гърдите си. Тя не се възпротиви, слаба като дете. Покорно се остави той да я целува. Беше почти в несвяст.

Но изведнъж, сякаш събудена от сън, се изтръгна от пламенните му милувки и избяга в другия край на стаята, до портрета на сър Ралф; и като че ли потърси закрила при този сериозен човек с чисто чело и спокойна уста; притисна се до него трепереща, обезумяла, обзета от странен ужас. Реймон помисли, че се е развълнувала от прегръдката му, че се страхува от самата себе си, че е вече негова. Той се спусна към нея, дръпна я властно и й каза, че бил дошъл с намерението да сдържи обещанието си, но нейната жестокост го освобождавала от клетвите му.

— Сега вече — каза той — не съм нито ваш роб, нито ваш съюзник. Аз съм само мъж, който безумно ви обича и ви държи в обятията си, лоша, капризна, жестока, но красива, съблазнителна и обожаема. С ласкави и топли думи вие можехте да сдържите моята пламенност; спокойна и великодушна като вчера, щяхте да ме накарате да бъда нежен и примирен както обикновено; но вие разпалихте всички мои страсти, объркахте всички мои мисли; накарахте ме едно след друго да се чувствувам нещастен, страхлив, болен, безумен, отчаян. Сега трябва да ме направите щастлив или чувствувам, че не мога да вярвам вече във вас, че няма да мога да ви обичам, да ви благославям. Прости ми, Индиана, прости ми! Ако те плаша, ти си виновна за това, ти ме накара толкова много да страдам, че вече не мога да разсъждавам.

Индиана цяла трепереше. Тя не познаваше живота и смяташе, че е невъзможно да се съпротивява. Беше готова вече да му отстъпи не от любов, а от уплаха. Но докато се мъчеше да се изтръгне от обятията на Реймон, тя каза отчаяно: