Жорж Санд - Индиана

„Непохватен шпионин — помисли Реймон, като видя как той търси следите му, — ще измамя твоята подла бдителност и докато ти стоиш тук на пост, аз ще бъда щастлив там.“

Той измина моста лек като птица и уверен в себе си като влюбен. Страховете му се разсеяха; все едно, че Нун никога не беше съществувала, животът закипя около него; там го чакаше Индиана, тук стоеше на стража сър Ралф, за да му прегради пътя.

— Стой на пост — каза весело Реймон, като видя отдалеч как сър Ралф го търси на противоположния бряг, — бди над мен, любезни Родолф Браун, отзивчиви приятелю, закриляй моето щастие и ако кучетата се разбудят и прислугата се разтревожи, успокой ги, накарай ги да млъкнат, като им кажеш: „Аз бдя над вас, спете спокойно!“

Край на колебанията, на угризенията на съвестта, на гласа на добродетелта; Реймон беше изкупил скъпо приближаващия час. Замръзналата кръв във вените му сега преливаше към мозъка с безумна сила. Едва преди малко пред него витаеха смъртен ужас, злокобни сенки, излезли от гроба; сега го чакаше гореща, истинска любов, пламенните радости на живота. Реймон се почувствува дързък и млад, както се чувствуваме сутрин, когато радостен слънчев лъч ни събужда след тежък, мъчителен кошмар.

„Клети Ралф — помисли си той, докато се изкачваше по тайната стълба със смела и лека стъпка, — намери това, което търсиш!“

След като се раздели със сър Ралф, Индиана се затвори в стаята си и в душата й се разрази истинска буря. Не за пръв път смътно подозрение хвърляше мрачната си сянка върху крехката сграда на нейното щастие. Господин Делмар беше подхвърлял много пъти в разговор някои от своите неделикатни шеги, които обикновено минават за комплименти. Той така недвусмислено беше поздравил Реймон за любовните му успехи, че дори чужд човек би се досетил за неговото приключение. Всеки път когато Индиана заговореше градинаря, по някаква съдбоносна случайност той споменаваше името на Нун, а после изричаше и името на господин дьо Рамиер, сякаш то му беше постоянно в ума и неволно го преследваше. Госпожа Делмар се чудеше на неговите странни и неуместни въпроси. Той се объркваше, когато говореше за най-обикновени неща; сякаш го измъчваше угризение на съвестта, което напразно се стараеше да скрие. Друг път в смущението на самия Реймон Индиана откриваше същите белези; макар да не търсеше доказателства, те сами й се натрапваха. Едно странно обстоятелство би могло да й отвори очите, ако тя не беше затворила душата си за всяко недоверие. Бяха намерили на пръста на Нун много скъп пръстен, който госпожа Делмар я беше видяла да носи малко преди смъртта си и за който девойката й беше казала, че го е намерила. След смъртта на Нун госпожа Делмар носеше този пръстен за спомен от нея и неведнъж беше забелязвала как Реймон пребледнява, когато улавяше ръката й, за да я целуне. Веднъж той я помоли никога да не му говори за Нун, защото се смятал виновен за нейната смърт; и тъй като тя се помъчи да го освободи от това тежко бреме, като пое цялата вина върху себе си, той й каза:

— Не, клета моя Индиана, не се обвинявайте, вие дори не знаете колко виновен съм аз!

Тези думи, изречени с горчив и мрачен тон, бяха уплашили Индиана. Тя не се беше осмелила да настоява и дори сега, когато започваше да свързва всичките тези разпокъсани доказателства, все още нямаше смелостта да ги събере и да прозре истината.

Тя отвори прозореца и като се загледа в спокойната нощ, в красивата бледа луна, чийто лъчи проникваха зад сребристата мъгла на хоризонта, като си припомни, че Реймон ще дойде, че той може би е вече в парка, като си помисли за цялото щастие, което си беше обещала в този потаен любовен час, прокле Ралф, който с една дума беше отровил надеждата й и бе разрушил завинаги покоя й. Почувствува дори омраза към него, към този нещастен човек, който й беше като баща и който бе пожертвувал бъдещето си заради нея; защото неговото бъдеще, неговото единствено щастие беше приятелството на Индиана, а той за да я спаси, се беше примирил с мисълта да го загуби.

Индиана не беше отгатнала тайната на неговото сърце, не бе успяла да проникне и в душата на Реймон. Беше несправедлива не от неблагодарност, а от незнание. Обзета от силна страст, тя не можеше да изтърпи леко раната, която й бяха нанесли. Беше готова дори да обвини изцяло сър Ралф, защото предпочиташе да очерни него, отколкото да заподозре Реймон.

Освен това имаше много малко време да събере мислите си, да вземе решение — Реймон можеше всеки миг да дойде. Той сигурно беше някъде около малкия мост. Какво отвращение би изпитала към сър Ралф в този миг, ако беше отгатнала как той като смътна сянка броди из мъглата и подобен на призрак, прегражда входа на Елисейските полета 5 5 В древногръцката митология мястото, където са отивали сенките на умрелите герои и добродетелните хора. — Б.пр. пред грешника!