Жорж Санд - Индиана

Изведнъж й хрумна една от тези странни и нелепи мисли, които се пораждат в главите само на разтревожените и нещастни същества. Тя реши да постави на карта съдбата си и да подхвърли на необикновено и странно изпитание Реймон, изпитание, което той не би могъл да очаква. Едва бе привършила своето тайнствено приготовление, когато чу стъпките на Реймон по тайната стълба. Изтича да му отвори и веднага се върна и седна така развълнувана, че едва не припадна. Но както през всичките решителни минути на нейния живот мисълта й оставаше ясна и тя запазваше пълно присъствие на духа.

Реймон беше все още блед и задъхан, когато блъсна вратата, нетърпелив да види светлина и да се възвърне към действителността. Индиана стоеше с гръб към него, тя беше наметната с шуба, подплатена с кожи. По някаква странна случайност това беше същата шуба, с която Нун се беше наметнала при тяхната последна среща в парка. Не знам дали си спомняте, че тогава на Реймон за миг му беше хрумнала невероятната мисъл, че тази забулена жена е госпожа Делмар. Сега, съзирайки същото видение, тъжно приведено на стола под светлината на трепкащата лампа, на същото място, където го чакаха толкова спомени, в същата стая, където не беше влизал след най-злокобната нощ в живота си, цяла изпълнена с угризения, той неволно отстъпи и остана на прага, впил уплашен поглед в неподвижната фигура и треперейки като последен страхливец тя да не се обърне и да му покаже смъртно бледото си лице на удавница.

Госпожа Делмар не би могла да подозира какво става с Реймон. Тя беше завила главата си с индийски воал, завързан небрежно, по креолски; обикновено така се забраждаше Нун. Реймон, победен от страха, едва не припадна, смятайки, че суеверните мисли се превръщаха в действителност. Но като позна жената, която се готвеше да съблазни, той забрави другата, която беше вече съблазнил, и пристъпи към Индиана. Тя изглеждаше сериозна и замислена; гледаше го втренчено, по-скоро с напрегнато внимание, отколкото с нежност, и дори не помръдна, за да го привлече по-бързо до себе си.

Реймон, изненадан от този прием, го приписа на целомъдреността и скромната въздържаност на младата жена. Той падна на колене и й каза:

— Любима моя, нима се страхувате от мен?

Но в точи миг забеляза, че госпожа Делмар държи нещо и като че ли се готви да му го поднесе с подчертана тържественост. Той се наведе и видя кичур коси, неравно, сякаш набързо подрязани, които Индиана приглаждаше с ръка.

— Познахте ли тези коси? — запита го тя, като го погледна с ясните си очи, в които се прокрадваше някакъв странен многозначителен блясък.

Реймон се поколеба, погледна воала, с който тя беше завила главата си, и му се стори, че е разбрал.

— Лошо момиче — възкликна той, като взе косите, — защо сте ги отрязали? Те бяха тъй красиви, аз толкова ги обичах!

— Нали вчера ме запитахте — каза тя, като се опита да се усмихне — дали съм готова да ги пожертвувам за вас.

— О, Индиана — извика Реймон, — ти чудесно знаеш, че отсега нататък ще бъдеш още по-красива в моите очи! Дай ми ги! Не искам да съжалявам, че те не украсяват челото ти, твоите коси, от които се възхищавах всеки ден и които сега всеки ден ще мога да целувам! Дай ми ги, за да не се разделя никога с тях…

Но когато усети в ръката си тази богата коса, от която няколко къдрици докосваха земята, Реймон почувствува, че тя е някак суха и твърда под пръстите му, нещо, което никога не беше забелязвал, галейки косите на Индиана. Нервна тръпка премина по тялото му — тези коси бяха някак студени и тежки, като че ли отдавна отрязани, загубили своята благоуханна мекота и жизнена топлота. Като ги погледна по-отблизо, той напразно се опита да открие в тях синкавия отблясък на гарваново крило — тези коси бяха съвършено черни като косите на негърка или на индианка и бяха мъртво тежки… Индиана не сваляше ясните си проницателни очи от очите на Реймон. Той неволно погледна към една полуотворена абаносова кутия, откъдето се подаваха няколко къдрици от същата коса.

— Това не са вашите коси! — възкликна той и смъкна индийския воал от главата й.

Нейната коса не беше подрязана и се разпиля с целия си блясък върху раменете й. Но тя отблъсна Реймон и сочейки му отрязаните коси, запита:

— Не познавате ли тези коси? Никога ли не сте се възхищавали от тях, не сте ли ги галили? Може би една влажна нощ им е отнела уханието. Няма ли в сърцето ви поне един спомен, няма ли в очите ви поне една сълза за тази, която носеше този пръстен?