Жорж Санд - Индиана

— Аз съм от хората, които не забравят една истинска услуга — каза той, — но отмъщавам за оскърбленията и наказвам за подлостите.

С все така безизразно лице и безразличен тон сър Ралф отговори:

— Вашата признателност не ми е нужна, чакам спокойно отмъщението ви. Но сега не е време за разговори. Вървете си по пътя и помислете за честта на госпожа Делмар.

И той изчезна.

Тази нощ, изпълнена с вълнения, така беше смутила Реймон, че той почти бе готов да повярва в някаква магия. Пристигна на разсъмване в Серси и си легна обзет от треска.

Госпожа Делмар, запазвайки пълно спокойствие и самообладание, присъствува на закуската с мъжа си и братовчед си. Тя още не бе успяла да обмисли положението си; действуваше инстинктивно, налагаше си хладнокръвие и присъствие на духа. Полковникът седеше мрачен и угрижен; беше изцяло погълнат от работите си и дори на ум не му минаваше да ревнува.

Едва вечерта Реймон дойде на себе си и се замисли за чувствата си; любовта му вече не беше същата. Той обичаше препятствията, но не и неприятностите, а сега, когато Индиана имаше право да го упреква, предусещаше, че му предстоят многобройни неприятности.

Той все пак си каза, че е длъжен да се заинтересува за нея и изпрати прислужника си в Лани, за да научи какво става там. Той му донесе следното писмо от госпожа Делмар:

„Надявах се тази нощ да загубя или разума, или живота си. За мое нещастие запазих и разума, и живота си. Но аз не се оплаквам, заслужих мъките, които изпитвам. Сама пожелах този бурен живот и днес би било малодушие да отстъпя. Не зная дали сте виновен и не искам да зная; да не се връщаме никога вече на тази тема! Тя е прекалено болезнена и за двама ни. За последен път се връщам на този въпрос.

Вие ми казахте една дума, която ми причини жестока радост. Клета Нун, горе на небето, моля те, прости ми, ти вече не страдаш, не обичаш и може би ме съжаляваш!… Вие ми казахте, Реймон, че заради мен сте пожертвували тази нещастница, че сте ме обичали повече от нея… О, не отричайте! Вие го казахте, а на мен ми беше тъй необходимо да го повярвам, че повярвах. И все пак вашето поведение тази нощ, вашата настойчивост и безумие биха могли да ме накарат да се съмнявам в чувствата ви. Прощавам ви, защото бяхте много развълнуван. Сега вече сигурно сте размислили, съвзели сте се, кажете, можете ли да се откажете от тази любов? Аз ви обичам от цялото си сърце и досега вярвах, че ще мога да ви вдъхна обич, чиста като моята. И не бях мислила за бъдещето. Не бях поглеждала толкова надалеч и не се страхувах от мисълта, че един ден, победена от вашата преданост, ще трябва да пожертвувам за вас своя дълг и съвестта си. Но днес всичко се промени. Днес аз виждам, че в бъдеще ме очаква съдба, страшно подобна на съдбата на Нун. Ах, ако не ме обичате повече от нея!… Страхувам се дори да го помисля!… И все пак тя беше по-красива от мене, много по-красива. Защо ме предпочетохте? Значи сте ме обичали по друг начин, по-силно… Ето какво исках да ви кажа, Вие сте били неин любовник, съгласен ли сте да се откажете от мисълта да ми станете любовник? Тогава ще мога още да ви уважавам и да вярвам във вашите угризения, във вашата искреност, във вашата любов. Ако не сте съгласен, не мислете за мене, няма да ме видите никога вече. Може би ще умра от мъка, но предпочитам да умра, отколкото да се унижа да бъда само ваша любовница.“

Реймон не знаеше какво да отговори. Нейната гордост го обиждаше. Чудно му се виждаше как е възможно една жена, която сама се бе хвърлила в обятията му, да му оказва съпротива и така хладнокръвно да обсъжда причината за това.

„Тя не ме обича — каза си той, — сърцето й е студено, надменна е по характер.“

И от тази минута престана да я обича. Тя беше засегнала честолюбието му; беше му отнела надеждата за още една победа, беше го лишила от очакваната наслада. В този миг тя означаваше за него много по-малко, отколкото Нун. Горката Индиана, която беше мечтала да бъде всичко за него. Нейната страстна любов остана неразбрана, той се отнесе с презрение към сляпата й вяра. Реймон никога не беше я разбирал, как би могъл тогава да я обича дълго?

Силно ядосан, той се закле да я покори; закле се не от гордост, а от желание за мъст. Сега вече не беше въпрос да завоюва щастие за себе си, а да я накаже за обидата; не да притежава жената, а да я подчини. Той се закле да стане неин господар, макар и за един ден, а после да я изостави заради удоволствието да я види унижена.

Под влияние на тези мисли той написа следното писмо: