Жорж Санд - Индиана

Ралф обаче не изостави своите приятели в нещастието. Предложи им цялото си състояние, замъка Белрив, рентите си от Англия, да продаде плантациите си в колониите — полковникът не прие нищо. Не изпитваше вече същите приятелски чувства към сър Ралф, не желаеше да му дължи нищо повече. Ако Ралф притежавайте находчивостта и умението на Реймон, може би би успял да го уговори; но след като изрази ясно мислите и чувствата си, горкият Ралф сметна, че е направил всичко необходимо и престана да се надява, че е в състояние да убеди когото и да било. Затова даде Белрив под аренда, последва господин и госпожа Делмар в Париж и зачака те да отпътуват за остров Бурбон.

Имението Лани беше обявено за продан заедно с фабриката и всички постройки. Зимата изтече тъжно и мрачно за госпожа Делмар. Реймон беше в Париж. Той я посещаваше всеки ден. Беше внимателен и мил, но едва оставаше по един час при нея. Идваше обикновено след вечеря и щом полковникът тръгнеше по своите работи, излизаше с него, за да прави светските си посещения. Знаем вече, че обществото беше стихията, животът на Реймон; на него му бяха необходими всичкият този шум, движение, тълпа, за да диша, да проявява остроумието си, непринудеността си, превъзходството си над другите. В интимен кръг той умееше да бъде любезен. В обществото ставаше блестящ. Там той не беше просто човек от една компания, приятел на едного или другиго, а умен мъж, който принадлежеше на всички и за когото обществото беше жизнена среда.

Освен това, както вече казахме, Реймон си имаше своите принципи. Като видя, че полковникът му засвидетелствува доверие и приятелство, че гледа на него като образец на порядъчност и искреност, че го прави посредник между жена си и себе си, той реши да оправдае това доверие, да заслужи това приятелство, да помири съпрузите, да се откаже от чувствата на Индиана, ако това би могло да наруши спокойствието на мъжа й. Той отново стана нравствен, добродетелен и философски настроен. Сами ще видите за колко време.

Индиана, която не разбра тази промяна, страдаше непоносимо от пренебрежението му, макар за щастие, да не си даваше напълно ясна сметка за разбитите си мечти. Не беше мъчно да се залъже, тя търсеше само това, толкова горчив и печален беше животът й в действителност! Мъжът й ставаше все по-непоносим. Хората го смятаха мъжествен, устойчив човек, който не пада духом; в домашен кръг той се превръщаше в раздразнително, смешно и прекалено капризно дете. Индиана беше жертва на неговите несполуки и, трябва да признаем, сама си беше виновна за това. Ако беше повишила глас, ако бе се оплакала кротко, но решително, Делмар, който беше само груб, щеше да се засрами, че може да мине за лош. Нямаше нищо по-лесно от това да бъде смекчено сърцето му, да се намери общ език с него, стига човек да се принизеше до неговите разбирания и да се ограничеше в тези рамки. Но Индиана беше твърда и високомерна в своето покорство. Тя винаги се подчиняваше безмълвно, но мълчалива и покорна като робиня, която е превърнала в добродетел омразата, в заслуга нещастието си. Смирението й приличаше на достойното смирение на крал, готов по-скоро да приеме веригите и тъмницата, отколкото да се откаже от короната и от ненужната титла. Обикновена жена би съумяла да води за носа този мъж с проста закалка; тя щеше да се съгласява с него на думи, а щеше да мисли по съвсем друг начин, щеше да се преструва, че уважава предразсъдъците му, а тайно щеше да ги потъпква, щеше да го ласкае и в същото време щеше да го лъже. Индиана виждаше, че много жени действуват така; но смяташе, че е много по-издигната от тях, затова би се срамувала да им подражава. Добродетелна и целомъдрена, тя не приемаше да ласкае своя владетел на думи, щом е безупречна на дело. Не желаеше и нежностите му, защото не можеше да му отговори с взаимност. Би се почувствувала много по-виновна да прояви любов към нелюбим мъж, отколкото да признае любовта към любимия си. Лъжата беше престъпление в нейните очи и по двадесет пъти на ден тя беше готова да признае, че обича Реймон; въздържаше я единствено страхът да не го погуби. Надменното й покорство дразнеше полковника много повече, отколкото ако бе се разбунтувала открито. Честолюбието му беше накърнено от това, че не е пълновластен господар в дома си, но много повече го измъчваше мисълта, че го смятат за омразен и смешен деспот. Искаше му се да убеждава, а умееше само да заповядва, искаше му се да царува, а умееше само да подчинява. Понякога изразяваше неточно заповедите си, разпореждаше се необмислено, все в своя вреда. Госпожа Делмар изпълняваше всичко безпрекословно, безропотно, безразлично, като кон, който влачи ралото в една или в друга посока. Като виждаше резултата от своите лошо разбрани желания, лошо изтълкувана воля, Делмар побесняваше от яд; но когато тя му доказваше със спокойни и ледени думи, че само се е подчинила точно на нарежданията му, не му оставаше друго, освен да се гневи сам на себе си. За този човек с дребнаво самолюбие и избухлив нрав това беше жестоко страдание, кръвна обида.