Жорж Санд - Индиана

Дори зад дебелите стени на Париж провинцията продължи да се занимава с нещастното семейство Делмар. Богати семейства от Фонтенбло и Мьольон дойдоха да прекарат зимата в столицата и пренесоха в нея своите приятни провинциални нрави. Тези любезни приятели се завъртяха около Делмар и жена му и направиха всичко възможно да изострят още повече отношенията им. Те започнаха още по-малко да се разбират и още по-малко да си отстъпват.

Ралф благоразумно не се бъркаше в споровете им.

По едно време госпожа Делмар беше започнала да го подозира, че той настройва мъжа й срещу нея, за да изгони Реймон от къщата им; но скоро разбра, че обвиненията й са несправедливи. Доброто и спокойно отношение на полковника към господин дьо Рамиер беше необходимо доказателство, че Ралф не му е казал нито дума. Тогава й се прииска да му благодари, но той упорито избягваше каквото и да било обяснение; всеки път, когато оставаше насаме с него, той отклоняваше опитите й да му заговори по този въпрос и се преструваше, че не разбира думите й. Тази тема беше толкова деликатна, че госпожа Делмар не се решаваше да спомене каквото и да било пред Ралф; само се опита с нежни грижи и с ласкаво внимание да му засвидетелствува признателността си; но Ралф като че ли не й обръщаше внимание и гордостта на Индиана страдаше от неговото високомерно великодушие. Страхувайки се да не изпадне в ролята на виновна жена, молеща за снизхождение един строг свидетел, тя стана отново хладна и сдържана с бедния Ралф. Неговото поведение в този случай й се стори ново доказателство за егоизма му; реши, че той все още я обича, но не я уважава; че има нужда от нейното присъствие само за да не скучае, че чисто и просто не желаеше да се лиши от създадените навици и от грижите, които тя непрестанно му оказваше. Дори си въобрази, че него никак не го е грижа дали тя се чувствува виновна пред мъжа си или пред съвестта си.

„Ето колко много презира жените — мислеше си тя, — в неговите очи те са само домашни животни, длъжни да поддържат реда в къщи, да приготвят ястията и да поднасят чай. Не им оказва честта да обсъжда с тях каквото и да било; грешките им не могат да го развълнуват, ако не го засягат лично, ако не нарушават привичките му. Ралф няма нужда от моето сърце; нужни му са моите ръце, които умеят да приготвят любимия му пудинг и да свирят за него на арфа. Какво го интересува моята любов към друг, моите тайни тревоги, моята мъка, теглото ми. Аз съм за него нещо като прислужница и той не иска друго от мене.“

Индиана вече не упрекваше Реймон; той се защищаваше така лошо, че тя се страхуваше да не се убеди напълно в неговата вина. Страхуваше се не да не бъде излъгана, а да не бъде изоставена. Не можеше да се откаже от вярата си в него, от надеждите си за бъдещето, от обещанията му; животът между господин Делмар и Ралф й беше станал тъй отвратителен, че ако не разчиташе скоро да се изтръгне от властта на тези двама мъже, сигурно би се удавила. Тя мислеше често за това; казваше си, че ако Реймон постъпи с нея, както бе постъпил с Нун, ще й остане само една възможност — да последва Нун. Тази мрачна мисъл неотстъпно я преследваше и дори в известен смисъл й доставяше удоволствие.

Междувременно датата на тяхното заминаване наближаваше. Полковникът като че изобщо не очакваше съпротива от страна на жена си; по цели дни подреждаше работите си; изплащаше едно по едно задълженията си; госпожа Делмар спокойно наблюдаваше тези приготовления — беше сигурна в себе си и в своята решителност. Тя също се подготвяше да се бори срещу предстоящите трудности. Преди всичко се постара да си осигури подкрепата на леля си госпожа дьо Карважал; призна й, че не желае да замине и старата маркиза, която възлагаше големи надежди на красотата на племенницата си, за да бъде желана гостенка навсякъде, заяви, че дълг на полковника е да остави жена си във Франция; каза, че ще бъде истинска диващина той да я изложи на такова уморително и опасно пътуване, след като едва се е почувствувала малко по-добре, така че много по-разумно било той да отиде да оправи сам работите си, а Индиана да остане при старата си леля, за да се грижи за нея. Господин Делмар прие отначало тези намеци на старата жена като празни приказки; скоро обаче схвана, че тя не се шегува, тъй като съвсем ясно му даде да разбере, че завещанието й ще зависи от това. Делмар, като човек, който цял живот беше работил неуморно, за да печели, обичаше парите, но беше горд по характер; той заяви решително, че жена му на всяка цена ще замине с него. Маркизата беше убедена, че парите са най-важното нещо в живота на всеки здравомислещ човек, затова не сметна този отговор за последната дума на господин Делмар; тя продължи да насърчава съпротивата на племенницата си, като й обеща да я вземе под свое покровителство и да я извини пред обществото. Само такава покварена от интриги и властолюбие жена, двулична, със сърце, опорочено от лъжливи чувства, би могла да си затваря очите пред истинските причини, поради които Индиана не искаше да замине. Любовта й към господин дьо Рамиер беше вече тайна само за мъжа й; но тъй като Индиана още не бе дала повод за скандал, всички злословеха под сурдинка и госпожа дьо Карважал беше чула доста приказки по този повод. Но това ласкаеше старата тщеславна глупачка, защото единственото й желание беше племенницата й да бъде на „мода“ в обществото и любовта на Реймон й се струваше хубаво начало. И все пак госпожа дьо Карважал се отличаваше от жените по време на Регентството; Реставрацията беше издигнала на почит добродетелта сред дамите с нейния манталитет; и тъй като в двора беше необходимо безупречно „поведение“, маркизата ненавиждаше скандалите, които погубват и разоряват хората. По времето на мадам Дюбари не би се показала така строга, но в сегашния двор проявяваше превзета почтеност. Разбира се, само привидно за пред хората; възмущаваше се и се отнасяше с презрение само към прояви, които добиваха гласност, и никога не съдеше, преди да узнае края на интригата. Оправдаваше съпружеските изневери, които не излизаха наяве. В нея заговорваше испанката, когато трябваше да преценява потайни любовни страсти; виновни бяха само онези, които не съумяваха да прикрият чувствата си. Така че Индиана, страстна, но целомъдрена, влюбена, но въздържана, беше прекрасен обект за госпожа дьо Карважал, обект, с който си заслужаваше да се заеме; жена като Индиана беше в състояние да покори най-влиятелните хора в това лицемерно общество и да се справи с най-деликатни поръчения. Маркизата смяташе да се възползува от нейната душевна чистота и от пламенното й въображение. Горката Индиана! За щастие, съдбата разруши надеждите на госпожа дьо Карважал и увлече Индиана по пътя на страданията, така че тя избягна опасното покровителство на леля си.