Жорж Санд - Индиана

Ралф и Реймон не мислеха еднакво по нито един въпрос, макар всъщност, преди да се познават, да нямаха напълно установени възгледи. От мига обаче, когато бяха обзети от желание да си противоречат, всеки се стараеше да докаже на другия на всяка цена точно противното мнение. Във всички случаи Реймон се показваше привърженик на съществуващия обществен строй, а Ралф го критикуваше безпощадно.

Това беше лесно обяснимо; Реймон беше щастлив галеник на съдбата, а Ралф през целия си живот беше имал само неприятности и грижи; единият смяташе всичко това за прекрасно, другият беше недоволен от всичко. Хората и обстоятелствата се бяха показали лоши към Ралф и бяха обсипали с благоволения Реймон; и двамата като деца съдеха за всичко по себе си и безапелационно решаваха най-важните въпроси на социалния ред, след като нито единият, нито другият ги разбираха.

Ралф мечтаеше за република, където няма да има злоупотреби, предразсъдъци, несправедливости; мечта, почиваща изцяло върху надеждата, че човешкият род ще се измени. Реймон поддържаше доктрината за наследствената монархия, предпочитайки, както той твърдеше, да понася злоупотребите, предразсъдъците и несправедливостите, отколкото да види как се издигат ешафоди и се лее невинна кръв.

В началото на спора полковникът почти винаги вземаше страната на Ралф. Той мразеше Бурбоните и влагаше в съжденията си цялото си озлобление срещу тях. Но Реймон скоро го привличаше на своя страна, като му доказваше, че монархията всъщност е много по-близка до Наполеоновата империя, отколкото републиката. Горкият Ралф не притежаваше дарба да убеждава, той беше тъй непохватен, неловък! Неговата искреност беше така груба, логична и суха, от убежденията му лъхаше такава нетърпимост! Той не щадеше никого и не се стараеше да подслади истината.

— Дявол да го вземе — говореше Ралф на полковника, когато той проклинаше намесата на Англия. — Та какво ви е направила лично на вас, човек разумен и здравомислещ, смятам, цяла една нация, която честно се е сражавала срещу вас?

— Честно? — стискаше зъби Делмар и размахваше патериците.

— Да оставим държавите да решават външната политика — подхващаше сър Ралф, — след като сме приели един държавен строй, който ни забранява да обсъждаме своите интереси. Ако някой народ може да бъде отговорен за грешките на своята законодателна власт, нима ще се намери по-виновен народ от французите?

— Така е, господине — викаше полковникът, — срам за Франция, която изостави Наполеон и изтърпя на престола да седне крал, поставен там от вражеските щикове!

— Аз не казвам срам за Франция — продължаваше Ралф, — а казвам, че това е нещастие за Франция! Съжалявам я, че се е оказала така слаба и болна в деня, когато, избавена от своя тиранин, е била принудена да приеме този парцал, вашата конституционна Харта, пародия на свободата, която вие започвате да уважавате, вместо днес да я захвърлите и да завоювате истинска свобода…

Тогава Реймон приемаше ръкавицата, хвърлена му от сър Ралф. Привърженик на Хартата, той искаше също така да мине за привърженик на свободата и чудесно доказваше на Ралф, че Хартата е извор на свободата, че да унищожи Хартата, ще означава той сам да срине своя идол. Ралф напразно се опитваше да се бори срещу подвеждащите аргументи, с които го обсипваше господин дьо Рамиер; той всячески го убеждаваше, че някоя по-либерална система неминуемо ще доведе до крайностите от 1793 година и че народът още не е узрял за такава свобода, която без съмнение ще се превърне в произвол. И когато сър Ралф твърдеше, че е глупаво конституцията да се ограничава с определен брой параграфи, тъй като това, което е било достатъчно в началото, ще се окаже недостатъчно накрая, вземайки за пример подрастващия, чиито нужди се увеличават с всеки изминат ден, на всички тези упорито повтаряни твърдения Реймон възразяваше, че Хартата не е нещо заковано, че тя се съобразява с нуждите на Франция, като й дава известна гъвкавост, както обясняваше той, за да отговори по-късно на националните изисквания, макар и сега да отговаря само на изискванията на короната.

Колкото до Делмар, той си беше останал с възгледите от 1815 година. Беше закостенял противник на новия строй, упорит като емигрантите на Кобленц, вечни жертви на неговата злобна ирония. Този стар младеж не беше разбрал нищо от великата драма на падението на Наполеон. Той беше видял само военен неуспех там, където беше възтържествувала силата на общественото мнение. Говореше винаги за предателство и за продадена родина, като че ли Франция би допуснала да бъде продадена от неколцина генерали. Обвиняваше Бурбоните в тирания и съжаляваше за славните дни на Империята, когато нямаше работна ръка по полето и хляб за хората. Порицаваше полицията на Франше, а хвалеше полицията на Фуше. Този човек все още живееше с Ватерло.