Жорж Санд - Индиана

Макар сър Ралф, много по-наблюдателен, отколкото другите можеха да си представят, да беше открил по неизвестно какви тайни пътища, че има сериозни причини да подозира господин дьо Рамиер, той не ги сподели с никого, като сметна за ненужно и жестоко да упреква човек, когото и без това сигурно измъчват по-тежки угризения на съвестта. Той дори успя да убеди полковника, който също имаше известни подозрения по този въпрос, че е по-добре да скрият от болезнено чувствителната госпожа Делмар възможните причини за самоубийство на нейната приятелка от детинство. Към смъртта на нещастната Нун се отнесоха така, както и към нейната любов. По мълчаливо споразумение никой не заговори за това пред Индиана, а скоро въобще престанаха да споменават за нея.

Всички тези предпазни мерки обаче бяха безполезни, защото госпожа Делмар също си имаше причини да подозира част от истината. Горчивите упреци, които беше отправила към нещастната девойка в тази съдбоносна вечер, й се струваха достатъчна причина за нейното внезапно решение. В ужасната минута, когато тя първа беше видяла плуващия във водата труп, на нейния и без това вече нарушен покой, на смутеното й сърце бе нанесен последният удар; болестта й, която се бе развивала бавно, сега се развихри и тази тъй млада и може би тъй силна жена, нежелаеща да оздравее и прикриваща болките си от непрозорливия си и твърде деликатен мъж, се оставяше да гасне под тежестта на мъката и отчаянието.

— Какво нещастие, какво нещастие! — възкликна тя, като влезе в стаята си, след като научи за предстоящото посещение на Реймон. — Да бъде проклет този човек, който дойде в нашия дом само за да донесе в него отчаянието и смъртта. Боже мой, защо позволявате той да застане между вас и мене, да се разпорежда с моята съдба, нали той ще ме завладее само като протегне ръка и каже: „Тя е моя, аз ще я накарам да загуби разсъдък, ще разбия живота й и ако се помъчи да ми се съпротивява, ще посея смърт около нея, ще я принудя да се измъчва от угризения, съжаления и страх!“ Боже мой, не е справедливо да бъде преследвана така една нещастна жена!

И тя заплака горчиво; защото мисълта за Реймон я караше да си спомня с още по-голяма болка за Нун.

— Горкичката ми Нун! Бедната ми приятелка от детинство! Моята съотечественица, моята единствена другарка! — ридаеше горестно тя. — Този човек е твоят убиец! Нещастно дете! Той те погуби, както погуби и мене! Тебе, която толкова много ме обичаше, която единствена отгатваше моите мъки и умееше да ги уталожиш с прелестната си жизнерадост! Какво нещастие да те загубя! Затова ли те доведох от толкова далеч тук? С какви хитрости този човек можа да спечели твоето доверие и да те накара да извършиш такава подлост? Ах, той сигурно те е излъгал ловко и ти разбра грешката си едва когато видя колко съм възмутена! Аз бях много строга, Нун, строга до жестокост; накарах те да стигнеш до отчаяние, подтикнах те към смърт! Бедна моя! Защо не почака вятърът да отнесе като перушинка гнева ми срещу тебе! Защо не дойде да поплачеш в обятията ми и да ми кажеш: „Излъгаха ме, действувах така, без да разбирам какво правя, но вие знаете колко ви уважавам, колко ви обичам!“ Тогава аз щях да те притисна в прегръдките си, ние щяхме да си поплачем заедно и ти нямаше да си мъртва! Умряла тъй млада, тъй красива, тъй жизнерадостна, умряла на деветнадесет години от такава ужасна смърт!

Оплаквайки така своята приятелка, Индиана оплакваше неволно и своите разбити мечти, продължили само три дни, трите най-хубави дни, единствените в живота й, защото тя беше обичала през тези три дни Реймон с такава страст, каквато дори и най-самонадеяният мъж никога не би могъл да си представи. Но колкото по-доверчива и силна беше любовта й, толкова по-силно бе почувствувала тя нанесеното й оскърбление — първата любов на хора със сърца като нейното е винаги целомъдрена и нежна!

И все пак Индиана беше действувала по-скоро под влияние на срама и обидата, отколкото поради някакво обмислено решение. Не се съмнявам, че Реймон щеше да получи прошката й, ако беше имал няколко мига, за да я измоли. Но съдбата беше изиграла любовта и умението му да запленява и госпожа Делмар искрено повярва, че отсега нататък ще го ненавижда.

Не от празно тщеславие, нито от уязвено самолюбие се стремеше Реймон сега повече от когато и да било да получи прошката и любовта на госпожа Делмар. Той смяташе, че това е невъзможно, затова му се струваше, че любовта на никоя друга жена и никое друго земно щастие не могат да се сравняват с любовта на Индиана. Такъв беше той. Неутолима жажда за нови чувства и вълнения разяждаше живота му. Той обичаше обществото с неговите закони и окови, защото то му поднасяше обширно поле за борба и съпротива; страхуваше се от сблъскванията и произвола само защото смяташе, че те ще направят насладите твърде леки и достъпни.