Жорж Санд - Индиана

Пази боже някой да помисли, че военният живот превръща хората в скотове! Но вие ще ми разрешите да смятам, че е необходима голяма житейска мъдрост, за да не се превърнат в пасивна и груба власт придобитите навици. Ако сте служили във войската, знаете отлично кого войниците наричат „смелчага“ и ще се съгласите, че има мнозина такива смелчаци сред останките от старата Наполеонова армия. Тези хора, събрани заедно и направлявани от могъща ръка, извършиха чутовни подвизи, израснаха като гиганти сред дима на битките. Но върнали се в мирния живот, героите се превърнаха в дръзки и груби войници, които мислят и действуват като машини; добре поне че още не са започнали да се държат в обществото като в завоювана страна. И това не е тяхна грешка, а грешка на века, в който са живели. Наивни и простовати, те вярваха на ласкателствата, вярваха, че са славни воини и големи патриоти, щом са защищавали родината си, макар и някои от тях да го бяха сторили въпреки желанието си, а други за пари и почести. А как само защитиха родината си тези хиляди хора, които сляпо подкрепиха безумния план на един единствен човек и които, след като спасиха Франция, така ужасно я погубиха. И ако предаността на войниците към техния пълководец ви се струва велика и благородна, така да бъде; аз обаче наричам това вярност, а не патриотизъм; поздравявам победителите от Испания, но не им благодаря. Колкото до честта на Франция, на мен съвсем не ми е ясно как е възможно по такъв начин нашите съседи да бъдат заставени да се отнасят с уважение към нея и трудно ми е да повярвам, че генералите на императора са мислели за нея в тази тъжна епоха на нашата слава; зная обаче, че е забранено да се говори открито за тези неща, затова замлъквам, нека потомството ги съди.

Господин Делмар притежаваше всички достойнства и недостатъци на тези хора. Детински простодушен по някои въпроси на честта, в останалите работи той прекрасно умееше да защищава интересите си, без да го е грижа дали причинява зло или добро на другите. Съвестта за него беше законът, а собственото право — моралът му. Той притежаваше тази педантична и непреклонна честност, която не позволява на хората да вземат заеми от страх, че ще трябва да връщат дълга си, но и не им позволява да дават заеми от страх, че може да не им върнат дълга. Беше порядъчен човек, който не взема и не дава нищо; по-скоро би умрял, отколкото да открадне вързоп съчки от кралските гори, но би ви убил, без да му мигне окото, за една клонка от собствената си гора. Не вредеше на никого, но беше полезен само на себе си. Не се бъркаше в работите на другите от страх да не бъде принуден да окаже някаква услуга на някого. Но когато смяташе, че е въпрос на чест да се отплати, никой не би могъл да направи това с по-голямо усърдие и с по-рицарско благородство. Едновременно доверчив като дете и подозрителен като деспот, той вярваше на лъжлива клетва и не се доверяваше на искрено обещание. В обикновения живот, както и във военната служба, за него всичко се свеждаше до формата. До такава степен се ръководеше от общоприетото мнение, че здравият смисъл и разумът не играеха никаква роля в решенията му и когато кажеше: „Така е прието“, смяташе, че това е неопровержим довод.

Така че по природа той беше пълна противоположност на жена си, неспособен да я разбере и оцени. Освен това подчинението беше породило в душата на тази жена сдържана и мълчалива неприязън към него, която всъщност не всякога беше справедлива. Госпожа Делмар не вярваше в доброто сърце на мъжа си; той беше само суров, а тя го смяташе жесток. В неговите избухвания имаше повече грубост отколкото злоба, в държанието му повече невъзпитание, отколкото безсрамие. По природа той не беше лош; имаше мигове, когато изпитваше жалост и се разкайваше, а когато се разкайваше, ставаше дори чувствителен. Но военният живот беше направил грубостта негово житейско правило. С друга, по-малко чувствителна и не тъй нежна жена той би бил покорен като опитомен вълк; но Индиана, ненавиждайки своята съдба, не си даваше труд да я направи по-добра.

Когато слезе от колата си в Лани, Реймон почувствува как сърцето му замира. Ето че трябваше да влезе под този покрив, който му навяваше толкова ужасни спомени. Доводите на разума, които той оправдаваше със страстите си, можеха да му помогнат да овладее вълнението си, но не и да го потуши, и в този миг гласът на съвестта говореше в него така силно, както и гласът на желанието.