Жорж Санд - Индиана

Той се върна в стаята и когато се качваха в колата, видя как Индиана поднесе до устните си ръката на госпожа дьо Рамиер. Клетата Индиана изпитваше горещо желание да се привърже към някого. Всичко, което й предлагаше надеждата за съпричастие и закрила в нейния самотен и нещастен живот, тя го приемаше пламенно; освен това си казваше, че госпожа дьо Рамиер може би ще я спаси от примката, която й поставяше Реймон.

„Ще се хвърля в обятията на тази прекрасна жена — мислеше си тя вече — и ако се наложи, ще й кажа всичко, ще я помоля да ме спаси от сина си и нейното благоразумие ще бди над мене.“

Реймон разсъждаваше по друг начин.

„Милата ми майка — казваше си той, като се връщаше с нея в Серси, — нейното очарование и доброта правят истински чудеса. Какво ли не дължа на нея! И възпитанието си, и успехите си в живота, и уважението на обществото. Остава ми само да й дължа и щастието да покоря сърцето на жена като Индиана.“

Реймон, както се вижда, обичаше майка си заради нейните грижи и удобствата, с които тя го заобикаляше; всички деца обичат така майките си.

Няколко дни по-късно Реймон получи покана да прекара три дни в Белрив, великолепно имение между Серси и Лани, притежание на сър Ралф Браун; той го канеше заедно с най-добрите местни ловци да участвува в изтребването на дивеча, опустошаващ горите и градините на имението. Реймон не обичаше нито сър Ралф, нито лова; но когато сър Ралф приемаше гости, обикновено госпожа Делмар изпълняваше ролята на домакиня в дома му и с надеждата да я срещне там, Реймон веднага прие поканата.

Всъщност сър Ралф този път не разчиташе на госпожа Делмар; тя се беше извинила, че не й е добре. Но полковникът, който се ядосваше, когато му се струваше, че жена му търси развлечения, още повече се ядосваше, когато се отказваше от развлеченията, които той й предлага.

— Да не би да искате всички съседи да си помислят, че ви държа под ключ? — каза той. — Карате ме да минавам за ревнивец. Това е смешна роля, която ми омръзна да играя. Как така не искате да проявите малко внимание към братовчед си? Нима ви е все едно, че на него и на приятелството му към нас дължим и успеха, и доброто име на фабриката, та не искате да му окажете такава дребна услуга? Вие сте му необходима, а се колебаете. Няма да се съглася с вашите прищевки. Всички хора, които не ми се харесват, са добре дошли при вас, а тези, които ми са приятни, имат нещастието никога да не ви се нравят.

— Струва ми се, че това е съвсем неоснователен упрек — възрази госпожа Делмар. — Аз обичам братовчед си като брат и ние с него бяхме стари приятели, когато започна вашата дружба с него.

— Да, да, пак вашите хубави приказки. Но аз отлично зная, че вие го смятате, горкия човек, за недостатъчно чувствителен! Държите се с него като с егоист, защото не обича романите и не оплаква смъртта на някое куче. Но аз не говоря само за него. Как посрещнахте господин дьо Рамиер? Чудесен млад човек, бога ми! Госпожа дьо Карважал ви го представя и вие го приемате с овации, но аз имах нещастието да го харесам и вие веднага решихте, че той е непоносим, а когато ви идва на гости, си лягате да спите. Сигурно искате да минавам за човек, който не знае как да се държи. Време е тази история да свърши и вие да заживеете, както живее цял свят.

Реймон прецени, че е по-подходящо за неговите планове да не бърза много с ухажванията си; заплахата от безразличие води до успех почти при всички жени, които се мислят обичани. Но ловът беше започнал сутринта, когато той пристигна у сър Ралф. Госпожа Делмар трябваше да пристигне за обед. Докато я чакаше, той обмисляше как да се държи.

Трябваше по някакъв начин да се оправдае пред нея, защото решителната минута наближаваше. Имаше на разположение два дни и той разпредели времето така: в края на деня да я развълнува, на другия ден да я убеди, а на следващия да бъде вече щастлив. Той погледна дори часовника си и пресметна до минута шансовете за успех и поражение.

Бяха минали около два часа, откакто стоеше в гостната, когато чу в съседната стая нежния и малко приглушен глас на госпожа Делмар. Той така беше обмислил своя план за съблазън, че беше проникнал в него като автор в произведението си, като адвокат в защита на делото си и бихме могли да сравним вълнението, което изпита, като видя Индиана, с вълнението на актьор, вживял се в своята роля, който се среща с главната героиня на драмата и вече престава да различава изкуствените сценични положения от действителността. Индиана беше така изменена, че въпреки нервната възбуда Реймон почувствува в сърцето си искрена жалост към нея. Мъката и болестта бяха белязали с дълбоки следи лицето й и тя дори не изглеждаше красива, така че сега победата можеше по-скоро да поласкае самолюбието, отколкото да му достави наслада… Но Реймон смяташе за свой дълг да възвърне на тази жена щастието на живота.