Жорж Санд - Индиана

Тя го гледаше разнежено и доверието й в него се възвърна. Вземаше угризенията на виновника за разкаяние на влюбения.

— Не плачете — каза тя, като стана и се приближи до него, — аз я убих, аз единствена съм виновна. Това угризение ще тегне вечно над живота ми. Аз се поддадох на чувството на недоверие и гняв, аз я оскърбих, раних я дълбоко в сърцето, излях върху нея цялото озлобление, което изпитвах към вас; вие ме бяхте обидили, а аз наказах своята клета приятелка. Бях много строга към нея!…

— И към мене! — възкликна Реймон, като забрави изведнъж миналото и започна да мисли само за настоящето.

Госпожа Делмар поруменя.

— Може би не би трябвало да ви обвинявам за жестоката загуба, която претърпях през тази ужасна нощ — продължи тя, — но не мога да забравя вашето безразсъдно държане. Такава липса на деликатност в един толкова романтичен и в същото време престъпен план, ме огорчи страшно много… Аз мислех тогава, че ме обичате, а вие дори не ме уважавахте!

Реймон си бе възвърнал силата, волята, любовта, надеждите; мрачното настроение, което го беше вледенило, се разсея като кошмар. Той се събуди от страшния сън млад, пламенен, изпълнен с желания, страст и мечти за бъдещето.

— Щом ме мразите, значи, съм виновен — каза той, като стремително се хвърли на колене пред нея, — но ако ме обичате, това означава, че не съм виновен и никога не съм бил виновен. Кажете, Индиана, обичате ли ме?

— А заслужавате ли да ви обичам? — запита го тя.

— Да, ако за да заслужа любовта ти, трябва да те обожавам…

— Слушайте — каза тя, като го остави да държи ръцете й и го загледа с големите си влажни очи, където от време на време припламваше мрачен огън, — слушайте! Знаете ли какво означава да обичате жена като мене? Не, вие не знаете. Помислили сте си, че става дума за задоволяване на мимолетна прищявка. Преценявали сте моето сърце като преситените сърца, над които досега сте налагали своята краткотрайна власт. Вие не знаете, че аз още не съм обичала и че няма да дам чистото си и недокоснато сърце в замяна на повехнало и изхабено сърце, възторжената си любов в замяна на любов, лишена от пламък, целия си живот в замяна на един бързо отлитащ ден!

— Госпожо, обичам ви страстно, сърцето ми е младо и пламенно и дори да не е достойно за вашето, никое мъжко сърце никога няма да бъде достойно за вас. Знам как трябва да ви обичам; отдавна съм го разбрал. Не знам ли как е минал вашият живот досега? Не ви ли го разказах на бала още първия път, когато ви заговорих? Не прочетох ли повестта на вашето сърце още в първия ви поглед, отправен към мен? И в какво се влюбих веднага? Само във вашата красота ли? Ах, несъмнено тя е в състояние да разпали страстта дори и на по-малко пламенен и не тъй млад като мене мъж; но аз обожавам тази изящна и прелестна обвивка, защото тя обгръща чиста и божествена душа, защото я обгаря божествен пламък и защото във вас не виждам само жена, а и ангел.

— Зная, че притежавате дарба да ласкаете, но не се надявайте, че ще въздействувате на моето тщеславие. Аз нямам нужда от възхвали, а от любов. Трябва да обичате само мене, без подялба, безвъзвратно, безгранично! Трябва да бъдете готов да ми посветите всичко, богатство, добро име, дълг, работа, убеждения, семейство; всичко господине. Защото аз ще поставя същата преданост на везните и искам двете блюда да бъдат равни. Сам разбирате, че не можете да ме обичате така.

Не за пръв път Реймон виждаше жена да взема любовта за сериозна работа, макар че тези примери, за щастие, бяха доста редки в обществото. Но той също така добре знаеше, че любовните клетви за щастие не заангажират с нищо честта. Много често дори жената, изтръгнала от него тържествени обещания, първа скъсваше връзките. Така че не се смути от прекалените изисквания на госпожа Делмар или по-скоро не се замисли нито за миналото, нито за бъдещето. Той беше увлечен от неотразимия чар на тази жена, тъй крехка и страстна, слаба физически, но с решително сърце и ум. Тя беше толкова хубава, така оживена, така възвишена, докато изричаше своите желания, че той стоеше като омагьосан в краката й.

— Кълна ти се — каза той — да ти принадлежа тялом и духом, посвещавам ти живота си, отдавам ти кръвта си, отказвам се от собствената си воля. Вземи всичко, разполагай с всичко, със състоянието ми, с честта ми, със съвестта ми, с мислите ми, с цялото ми същество!

— Мълчете — каза бързо Индиана, — идва братовчед ми.

Действително в стаята влезе Ралф Браун, невъзмутим както обикновено; той се изненада и много се зарадва, като видя братовчедка си, на чието посещение не се надяваше. Поиска разрешение да я целуне от благодарност и навеждайки се към нея, бавно я целуна по устата, както е обичаят в тяхната родина.