Жорж Санд - Индиана

Като я видя бледа и тъжна, той прецени, че едва ли ще трябва да се бори срещу някаква силна воля. Нима такава крехка обвивка би могла да крие силна морална съпротива?

Размисли, че трябва най-напред да й заговори за самата нея да я изплаши със здравето й, с вида й, а след това да пробуди в душата й желанието и надеждата за по-красиво бъдеще.

— Индиана — каза й той, прекрасно прикривайки своята самоувереност под дълбоко натъжен вид, — нима така трябваше да ви срещна пак? Не знаех, че този тъй дълго чакан, тъй страстно търсен миг ще ми причини такава ужасна болка!

Госпожа Делмар съвсем не обичаше такива думи; тя смяташе, че Реймон, чувствувайки се виновен, ще се държи смутено и притеснено пред нея; вместо да се извинява, той й говори за своето разочарование и болка, той изпитваше само тъга и жалост към нея. Колко ли слаба и сломена изглежда тя, за да вдъхне съчувствие дори на този, който би трябвало да я умолява за нейното съчувствие.

Французойката, светската жена, не би оставила да й завъртят главата в такова деликатно положение; но Индиана нямаше опит; тя не притежаваше нито умението, нито фалшивото държане, необходимо да запази предимството си при дадени обстоятелства. Думите му й припомниха всички страдания и в очите й заблестяха сълзи, готови всеки миг да се отронят.

— Да, аз съм болна — каза тя, като се отпусна слаба и изнемощяла във фотьойла, който й предложи Реймон. — Чувствувам се много зле и имам право да се оплача пред вас, господине.

Реймон не се надяваше на толкова бърз успех. Той се вкопчи, както се казва, здраво за щастливия случай и улавяйки сухата й и студена ръка, възкликна:

— Индиана, не ми споменавайте, не ми казвайте, че аз съм причина за вашето страдание! Защото ще полудея от мъка и от радост!

— От радост! — повтори тя, отправяйки към него големите си сини очи, изпълнени с тъга и удивление.

— Би трябвало да кажа по-скоро надежда, защото, ако аз съм причина за вашите мъки, госпожо, може би ще бъда в състояние да ги излекувам. Кажете само една дума — добави той, като коленичи пред нея върху една от възглавниците, паднала от дивана — и аз съм готов да ви отдам кръвта си, живота си!…

— Ах, мълчете — прекъсна го горчиво Индиана, като издърпа ръката си, — вие така грозно изменихте на обещанията си; опитайте се само да поправите злото, което сторихте!

— Толкова искам да го поправя! — извика той, мъчейки се да улови пак ръката й.

— Късно е вече — каза тя, — върнете ми моята приятелка, моята сестра, върнете ми Нун, моята единствена другарка.

Кръвта се вледени във вените на Реймон. Този път не беше необходимо да се преструва на развълнуван. Има такива чувства, които избликват могъщи и страшни без ловки преструвки.

„Тя знае всичко — помисли си той — и ме осъжда.“

Какво по-унизително за него от това да го упреква в престъпление тази, която беше негова невинна съучастница, какво по-горчиво от това Нун да бъде оплаквана от своята съперница.

— Да, господине — каза Индиана, като вдигна към него обляното си в сълзи лице, — вие сте причината…

Но тя замлъкна, като видя колко блед е Реймон. Наистина беше смъртно блед, защото никога не беше страдал така.

Тогава добротата, цялата неволна нежност, която изпитваше към този мъж, отново обзеха госпожа Делмар.

— Простете ми — каза тя уплашено, — причинявам ви болка, но аз толкова страдах! Седнете и да поговорим за друго.

Тази неочаквана сърдечност и великодушие развълнуваха още по-дълбоко Реймон; от гърдите му се изтръгнаха ридания. Той поднесе ръката на Индиана до устните си и я покри със сълзи и целувки. Плачеше за първи път след смъртта на Нун — на Индиана се бе паднало да свали от душата му този тежък товар.

— О, щом я оплаквате така — каза тя, — вие, който не я познавахте, щом съжалявате така силно за злото, което ми причинихте, няма повече да ви упреквам. Да я оплачем заедно, господине, и дано тя ни види горе от небето и ни прости.

Студена пот изби по челото на Реймон. Думите: „Вие, който не я познавахте“ го освободиха от една жестока тревога, но този зов към паметта на неговата жертва в устата на невинната Индиана го смрази със суеверен ужас. Той посърна, стана, нервно се отправи към един прозорец и седна на перваза, за да вдъхне чист въздух. Индиана остана мълчалива и дълбоко развълнувана. Виждайки, че Реймон плаче като дете и губи съзнание като жена, тя изпита тайна радост.

„Той е добър — мислеше си тя, — обича ме и сърцето му е пламенно и благородно. Извърши грешка, но разкаянието му я изкупва и аз трябваше още по-рано да му простя.“