Жорж Санд - Индиана

Когато разгледаха машините, заговориха за силата и скоростта на течащата вода. Те излязоха навън, изкачиха се до шлюза и помолиха надзирателя да пусне водата, за да проверят разликата в нивото на водата.

— Моля да ме извините, господине — каза работникът на господин Делмар, който обясняваше на присъствуващите, че максималният уровен на водата е петнадесет фута, — но тази година водата достига до седемнадесет фута.

— Как така? Лъжете се — възрази полковникът.

— Извинявайте господине, но това стана в навечерието на вашето завръщане от Белгия; чакайте, ще ви кажа кога точно, през нощта, когато госпожица Нун се удави; доказателство за това е, че тялото е преминало над ей тази дига и се беше спряло точно тук, на това място, където стои господинът.

Докато говореше така оживено, работникът посочи мястото, което заемаше Реймон. Горкият млад човек пребледня като смъртник; той хвърли ужасен поглед към водата, която течеше в краката му; стори му се, съзирайки отражението на бледото си лице, че трупът все още плува пред него; обзе го шемет и сигурно щеше да падне в реката, ако господин Браун не го беше уловил под ръка и не го беше отвел настрана.

— Възможно е — съгласи се полковникът, който нищо не беше забелязал и толкова малко мислеше за Нун, че нито за миг не заподозря какво става в душата на Реймон. — Но това е изключителен случай, а средната сила на водата се равнява… Но дявол да го вземе, какво ви стана на вас двамата? — прекъсна мисълта си той изведнъж.

— Нищо особено — отговори сър Ралф, — направих една крачка назад и настъпих господина; неприятна работа, защото очевидно много го заболя.

Сър Ралф отговори с толкова спокоен и естествен тон, че дори Реймон му повярва, че казва истината. Двамата си размениха няколко учтиви думи и разговорът се възобнови.

Реймон напусна Лани няколко часа по-късно, без да види госпожа Делмар; така беше по-добре; той се страхуваше тя да не го посрещне безразлична и спокойна.

Не му провървя и при следващото посещение. Този път полковникът беше сам; за да го спечели, Реймон пусна в ход цялата си находчивост, прояви ловко отстъпчивост, похвали Наполеон, когото не обичаше, възмути се от равнодушието на правителството, което не се интересува и просто пренебрегва славните ветерани от великата армия, изказа опозиционни възгледи, доколкото му позволяваха принципите, и от многобройните си убеждения подбра именно тези, които биха могли да се понравят на господин Делмар. За да спечели доверието му, той представи даже собствения си характер по-различен, отколкото беше. Обрисува се като бонвиван, веселяк и безгрижен безделник.

„Едва ли някога ще му се удаде да се хареса на жена ми“ — каза си полковникът, като гледаше след него.

После се засмя на себе си и си помисли, че Реймон е наистина „очарователен младеж“.

Госпожа дьо Рамиер беше по това време в Серси; Реймон похвали пред нея красотата и ума на госпожа Делмар и без да й предлага да я посети, ловко я наведе на тази мисъл.

— Всъщност — каза майка му — аз не се познавам само с тази моя съседка. Понеже съм отскоро в този край, редно е аз да започна с посещенията. Другата седмица ще отидем заедно в Лани. Най-сетне денят дойде.

„Сега няма да може да ме избегне“ — помисли си Реймон.

Действително госпожа Делмар не можеше да не го приеме; като видя, че от колата слиза непозната възрастна дама, Индиана лично излезе да я посрещне на площадката пред замъка. В същия миг позна Реймон в мъжа, придружаващ дамата; досети се, че той е излъгал майка си, за да я доведе на гости, и недоволството, което изпита от тази негова постъпка, й даде сила да се държи достойно и спокойно. Тя прие госпожа дьо Рамиер почтително и приветливо, но се държа така ледено студено с Реймон, че той не можа дълго да понесе това й държане. Не беше привикнал на подобно незачитане и гордостта му се бунтуваше, когато не можеше с един поглед да победи тези, които иска. Давайки си вид, че е безразличен към прищевките й, той поиска разрешение да потърси господин Делмар в парка и остави двете жени сами.

Малко по малко Индиана, победена от чара, излъчващ се от един тънък ум, съчетан с благородна и великодушна душа, който се проявяваше и в най-обикновено общение с хората, започна на свой ред да се държи любезно и сърдечно с госпожа дьо Рамиер и почти се развесели. Тя не помнеше майка си и госпожа дьо Карважал въпреки подаръците и комплиментите съвсем не можеше да й я замести; именно за това изпита такова хубаво чувство към майката на Реймон.