Жорж Санд - Индиана

Нун, полумъртва от изненада и отчаяние, беше впила в Реймон очи, за да узнае какво означава тази непонятна тайна. После като обезумяла, трепереща, тя се дотътри до Индиана, улови ръката й силно и извика, стиснала зъби от яд:

— Какво казахте? Той ви обича?

— И вие несъмнено сте го знаели! — отговори госпожа Делмар, като я отблъсна силно и презрително. — Знаели сте твърде добре по какви причини един мъж може да се скрие зад завесите на леглото на една жена. Ах, Нун — добави тя, като видя колко отчаяна е девойката, — това е невероятна подлост, на каквато никога не бих те сметнала способна! Ти си искала да продадеш честта на тази, която толкова много ти е вярвала!…

И госпожа Делмар се разплака колкото от гняв, толкова и от мъка; Реймон никога не беше я виждал тъй красива, но едва се осмеляваше да я погледне, защото гордостта й на оскърбена жена го принуждаваше да свежда очи. Той стоеше там убит, вледенен от присъствието на Нун. Ако би могъл да остане насаме с госпожа Делмар, сигурно би намерил начин да я умилостиви. Но изражението на Нун беше страшно; ярост и омраза бяха разкривили чертите й.

На вратата се почука отново и тримата потрепериха. Нун се спусна пак, за да запази вратата; но госпожа Делмар я отблъсна решително и с повелителен жест накара Реймон да се оттегли в дъното на стаята. Тогава с хладнокръвието, на което беше способна в моменти на опасност, тя го покри с един шал, полуотвори сама вратата и запита прислужника, който беше почукал, какво желае.

— Господин Родолф Браун току-що дойде — отговори той, — пита дали госпожата ще го приеме.

— Кажете на господин Родолф, че съм очарована от посещението му и веднага ще сляза при него. Запалете камината в салона и наредете да приготвят вечеря. Един момент! Донесете ми ключа от малкия парк.

Прислужникът се отдалечи. Госпожа Делмар остана така, държейки все още вратата полуотворена; тя не желаеше да слуша Нун и заповяда властно на Реймон да мълчи.

Три минути след това прислужникът се върна. Госпожа Делмар взе ключа, нареди да побързат с вечерята и щом се отдалечи, се обърна към Реймон:

— Посещението на братовчед ми сър Браун ви избавя от скандала, на който щяхте да се изложите; той е човек на честта и щеше горещо да се заеме с моята защита; но тъй като в никакъв случай не бих желала да изложа на опасност живота му заради вас, позволявам ви да се оттеглите безшумно. Нун, която ви е довела тук, ще съумее да ви изведе. Вървете си!

— Ние пак ще се видим, госпожо — отговори Реймон, мъчейки се да се покаже спокоен. — И колкото и да съм виновен, може би ще съжалите за строгостта, с която сте се държали сега.

— Надявам се, господине, че няма да се видим никога вече — отговори тя.

И все така права, държейки вратата, без да благоволи да отговори на поздрава му, го проследи, докато той излизаше с жалката си трепереща съучастница.

Останал сам с Нун в мрака на парка, Реймон очакваше тя да го укори; Нун не му каза нито дума. Заведе го до малката вратичка на парка и когато той се опита да улови ръката й, тя беше вече изчезнала. Реймон я извика тихо, защото искаше да узнае присъдата си; но Нун не му отговори; а изведнъж появилият се градинар му каза:

— Хайде, господине, вървете си, госпожата се върна, могат да ви открият.

Реймон се отдалечи, отчаян до смърт; в своята болка, че е обидил госпожа Делмар, той почти беше забравил Нун и мислеше само как да измоли прошката на Индиана; защото той беше от тези хора, които обичат препятствията и винаги се стремят страстно към почти непостижими неща.

Вечерта, когато госпожа Делмар се оттегли в стаята си след мълчаливата вечеря със сър Ралф, Нун не дойде както обикновено да я съблече; тя напразно звъни и като помисли, че камериерката нарочно не идва, затвори вратата и си легна, но прекара ужасна нощ и щом настъпи денят, слезе в парка. Гореше от треска; имаше нужда от прохлада, която да угаси огъня, разкъсващ гърдите й. Едва предната вечер в същия час беше тъй щастлива, опиянена от своята нова любов; какви страшни разочарования само за едно денонощие. Преди всичко новината за завръщането на мъжа й няколко дни по-рано, отколкото го очакваше; тя се беше надявала да прекара тези дни в Париж, представяше си живота, изпълнен с щастие, което никога няма да свърши, като любовен сън, след който нямаше да има пробуждане; но още на другата сутрин трябваше да се откаже от всичко това, да се подчини отново на семейното иго и да се върне при господаря си, за да не се срещне той с Реймон у госпожа дьо Карважал. Защото Индиана се страхуваше, че ще й бъде невъзможно да излъже мъжа си, ако той я види в присъствието на Реймон. А след това Реймон, когото тя боготвореше, й беше нанесъл такова подло оскърбление! И най-сетне нейната приятелка, тази млада креолка, която тя така обичаше, се беше оказала недостойна за доверието и уважението й.