Жорж Санд - Индиана

И Реймон обля със сълзи леглото на Индиана. Точно в този миг влезе Нун с престилка; като видя Реймон коленичил, тя си помисли, че се моли. Не знаеше, че светските хора не се молят. Почака, права, мълчалива, той да я забележи.

Като я видя, Реймон се смути и се ядоса, но нямаше смелост да й се скара, нито пък сили да й каже една приятелска дума.

— Защо сте ме затворили тук? — запита той. — Не помислихте ли, че вече е съвсем светло и аз няма как да изляза, без да ви изложа.

— Няма защо да излизате — каза ласкаво Нун. — Къщата е пуста, никой няма да ви види; градинарят никога не идва в тази част на замъка, чиито ключове пазя аз. Ще останете с мене и този ден, вие сте мой пленник.

Реймон се отчая от това предложение; той чувствуваше сега към любовницата си само отвращение, но трябваше да се подчини, а може би въпреки мъката, която изпитваше в тази стая, някакъв непреодолим чар все още го задържаше тук.

Когато Нун го остави и отиде да донесе закуска, той започна да разглежда на светло всичките тези мълчаливи свидетели на самотата на Индиана. Разгърна книгите й, прелисти албумите й, но бързо ги затвори; защото отново се уплаши да не оскърби със съприкосновението си тайните на тази жена. После закрачи из стаята и видя върху едно дървено пиано срещу леглото на госпожа Делмар голяма картина в разкошна рамка, покрита с двоен воал.

Може би това беше портретът на Индиана? Горящ от желание да го види, Реймон забрави всичките си добри намерения, покатери се на един стол, откопча иглите и разкри с изненада портрета на хубав млад човек в цял ръст.

— Струва ми се, че съм виждал това лице — каза той на Нун, като се опита да си придаде безразличен вид.

— Ах, господине — каза девойката, като остави на масата закуската, която носеше, — не е красиво от ваша страна да се опитвате да проникнете в тайните на моята господарка.

При тези думи Реймон пребледня.

— Тайни ли! — възкликна той. — Ако има някаква тайна и ти я знаеш, Нун, ти си двойно по-виновна, че ме въведе в тази стая.

— О, не, няма никаква тайна — усмихна се Нун, — защото самият господин Делмар помогна да закачат портрета на сър Ралф в стаята. Нима госпожата би могла да има тайни от такъв ревнив съпруг?

— Сър Ралф ли казваш? Кой е този сър Ралф?

— Сър Родолф Браун, братовчедът на госпожата, нейният приятел от детинство. Бих могла да кажа и моят също; той е толкова добър!

Реймон разглеждаше портрета, изненадан и неспокоен. Вече споменахме, че сър Ралф въпреки безизразното си лице беше много красив, бял и румен, строен, с гъста коса, винаги изискано облечен и способен, ако не да завърти някоя романтична глава, то поне да задоволи изискванията на някоя положителна личност. Флегматичният барон беше в ловджийски костюм, почти същия, в какъвто го видяхме в първата глава на настоящата история, заобиколен от своите кучета начело с красивата Офелия, нарисувана на преден план заради сребристосивата й козина, характерна за шотландската порода. Сър Ралф държеше в едната си ръка ловджийски рог, а в другата — юздата на великолепен сив петнист английски кон, изпълващ почти целия фон на портрета. Беше прекрасно изпълнена картина, истински семеен портрет, изписан грижливо с всички най-дребни подробности; портрет, пред който кръчмарката плаче, кучетата лаят и шивачът изпада във възторг. Най-неизразителното в него беше оригиналът.

Въпреки това той предизвика силен гняв у Реймон.

„Как! — каза си той. — Този млад и широкоплещест англичанин се ползува с привилегията да стои в най-свещеното място на госпожа Делмар! Неговият безцветен образ е винаги тук и той наблюдава хладно най-съкровените мигове от нейния живот! Бди над нея, пази я, следи всичките й движения, притежава я непрекъснато! Нощем я вижда, като спи, и прониква в тайната на нейните сънища; сутрин, когато става, бяла и тръпнеща от леглото си, гледа как нежното й голо краче стъпва върху килима; а когато се облича грижливо, когато дръпва пердетата на прозореца си, за да попречи дори на светлината да се докосне нескромно до нея, когато тя мисли, че е сама, скрита от света, това безсрамно лице стои тук и се насища на нейните чарове! Този мъж в ловджийски ботуши присъствува на нейния тоалет!“

— Портретът винаги ли е покрит така? — попита той камериерката.

— Винаги, когато госпожата отсъствува — отговори тя. — Не си правете труд да го покривате. Госпожата се връща след няколко дни.

— В такъв случай, Нун, ще направите много добре, ако й кажете, че това лице има много безочливо изражение… На мястото на господин Делмар не бих се съгласил да го оставя тук, преди да му избода двете очи… Но това е то глупаво разбраната ревност на мъжете! Все си въобразяват разни неща, а не виждат това, което им е под носа.