Жорж Санд - Индиана

Тя го преведе през двора, успокои кучетата, отвори вратите безшумно и като го улови за ръка, го поведе мълчаливо през тъмните коридори; най-сетне влязоха в кръгла изящно и просто подредена стая, където разцъфнали портокали разпръсваха сладостно ухание; в свещници горяха восъчни свещи.

Нун беше осеяла паркета с листа от бенгалски рози, дивана с виолетки, прелестно ухание се носеше навред и кристалите блестяха на масата сред плодовете, красиво подредени върху зелен мъх в кошнички.

Заслепен поради внезапния преход от тъмнината в ярката светлина, Реймон остана няколко мига като зашеметен; много скоро обаче той разбра къде се намира. Изисканият вкус, целомъдрената простота на обстановката, книгите за пътешествия и любов, разпръснати по полиците от акажу, ръкоделието, красиво и недовършено, навяващо мисли за търпение и тъга, арфата, чиито струни сякаш още трептяха от песни, наситени с очакване и скръб, гравюрите, изобразяващи пасторалната любов на Пол и Виржини, хълмовете на остров Бурбон, сините заливи на Сен-Пол и най-вече малкото легло, полускрито под муселиновите завеси, бялото легло, непорочно като легло на девица, украсено при възглавницата със светена палмова клонка, донесена може би при отпътуването от отечеството, всичко му нашепваше за госпожа Делмар и Реймон потръпна от странно вълнение, като си представи, че тази жена, загърната в наметка, която го беше довела дотук, е може би самата Индиана. Необикновена мисъл, превърнала се сякаш в действителност, когато видя отсреща в огледалото отражението на една призрачна жена, облечена в бяло, с накити, жена, която се завръща от бал и захвърлила наметката си, се явява сияеща и полугола под искрящите светлини. Но това беше само мимолетно видение; Индиана, разбира се, нямаше да се яви така… гръдта й щеше да бъде скрита под троен воал; косите й щяха да бъдат украсени с истински камелии, но нямаше да бъдат така предизвикателно разпръснати. Сигурно щеше да бъде обута със сатенени обувки, но роклята й нямаше да бъде така прилепнала, че да подчертава изящните й крака.

По-висока и по-едра от господарката си, Нун беше издокарана, а не пременена в нейните дрехи. Тя беше прелестна, но в прелестта й нямаше благородство; беше красива като жена, но не като фея; предизвикваше желания, но не обещаваше блаженство.

Реймон, след като я съзерцава известно време в огледалото, без да се обръща, извърна поглед към окръжаващите го вещи, които биха могли да му възвърнат чистия образ на Индиана — към музикалните инструменти, рисунките, тясното девическо легло. Опияни го лекото ухание, останало от нейното присъствие в този олтар; потръпна от желание, като си помисли за деня, когато самата Индиана ще му отвори вратите на този рай; а Нун, скръстила ръце, права зад него, го наблюдаваше възторжено, въобразявайки си, че е възхитен от грижите, които тя беше положила, за да му се хареса. Най-сетне той наруши тишината, като каза:

— Благодаря ви за всички приготовления, които сте направили за мене; благодаря ви най-вече, задето ме въведохте тук, но достатъчно се насладих на тази прелестна изненада. Да излезем от тази стая. Тук не сме на мястото си; длъжен съм да уважавам госпожа Делмар дори когато тя отсъствува.

— Това е жестоко — възрази Нун, която не го разбираше, но виждаше, че е студен и недоволен. — Жестоко е, защото аз се надявах да ви харесам, а вие ме отблъсквате.

— Не, скъпа Нун, аз никога няма да ви отблъсна. Дойдох тук, за да говоря сериозно с вас и да ви засвидетелствувам чувството, което ви дължа. Признателен съм ви за желанието да ми харесате; но предпочитам да ви виждам украсена с вашата младост и с вашата естествена прелест, отколкото с тези взети назаем украшения.

Нун разбра само наполовина думите му и заплака.

— Колко съм нещастна! — каза тя. — Ненавиждам се, защото не ви харесвам вече… Трябваше да предвидя, че ще престанете да ме обичате, мене, бедната девойка без образование. Не ви укорявам. Знаех много добре, че няма да се ожените за мене; но ако бяхте ме обичали винаги, щях да пожертвувам всичко без съжаление, да понеса всичко без оплакване. Уви! Аз съм загубена, опозорена!… Може би ще ме изпъдят оттук. Ще дам живот на едно същество, което ще бъде още по-нещастно от мене и никой няма да ме съжали… Всеки ще смята, че е в правото си да ме тъпче… бих приела всичко това с радост, ако знаех, че все още ме обичате.

Нун говори дълго така. Може би не изричаше точно тези думи, но изразяваше същите мисли, и то много по-добре, отколкото бих могла да го сторя аз. Къде се крие тайната на подобно красноречие, с каквото изведнъж може да заговори някой невеж и непросветен човек под напора на истинска страст и дълбока скръб?… Тогава думите добиват друг, по-различен смисъл; тогава обикновените слова стават възвишени поради чувството, което ги диктува, поради тона, с който са казани. Тогава дори и най-простата жена, обзета от вълнение, е много по-прочувствена и по-убедителна от всяка друга, която поради възпитанието си е свикнала да се въздържа и да се владее.