Жорж Санд - Индиана

— Какво не ви харесва в лицето на добрия господин Браун? — запита Нун, докато оправяше леглото на господарката си. — Той е чудесен господар! Не го обичах много по-рано, защото все чувах да го наричат егоист. Но откакто се погрижи така за вас…

— Вярно е — прекъсна я Реймон, — той ми помогна. Сега го познах… Но го направи, защото госпожа Делмар го помоли…

— Моята господарка е толкова добра! — каза горката Нун. — Кой не би станал добър край нея!

Когато Нун говореше за госпожа Делмар, Реймон я слушаше с внимание, което тя изобщо не би могла да отгатне.

Денят премина спокойно, без Нун да се осмели да заговори за главното, за което го беше извикала. Най-сетне вечерта тя направи последно усилие да предизвика обясненията му.

Реймон имаше едно единствено желание — да се освободи от един опасен свидетел и от една жена, която не обичаше вече. Но искаше да осигури съдбата й, затова разтреперан й предложи да я възнагради щедро.

Това беше горчива обида за нещастната девойка; тя започна да скубе косите си и сигурно би разбила главата си о стената, ако Реймон не бе я задържал. Тогава, използувайки цялото си красноречие и съобразителност, с които природата го беше надарила, той я накара да повярва, че не заради нея, а заради детето, на което щеше да стане майка, иска да й помогне.

— Това е мой дълг — каза той. — Ще ви дам парите като негово наследство и вие ще бъдете виновна пред него, ако от лъжлива деликатност откажете да ги приемете.

Нун се успокои и изтри очите си.

— Е, добре — каза тя, — ще ги приема, ако ми обещаете да ме обичате; защото, изпълнявайки дълга си към детето, вие не изпълнявате дълга си към майка му. Вашите пари ще му дадат възможност да живее; но вашето безразличие ще ме убие. Не можете ли да ме вземете при вас като прислужница? Нали виждате, искам ви толкова малко, не се стремя към нещо, което друга може би на мое място би съумяла да добие с хитрост. Но позволете ми да бъда ваша прислужница. Заведете ме при майка си. Тя ще бъде доволна от мене, кълна ви се, и дори вие да престанете да ме обичате, поне ще мога да ви виждам.

— Искате нещо невъзможно от мене, скъпа Нун. Вие сте в такова положение, че не можете дори да помислите да постъпите на работа някъде; а да излъжа майка си, да злоупотребя с нейното доверие, би било подлост, на която аз никога няма да се съглася. Идете в Лион или в Бордо; наемам се да се погрижа да не ви липсва нищо до момента, когато отново ще можете да се покажете пред света. Тогава ще ви настаня у някои мои познати, в Париж, ако искате… ако държите да бъдете по-близо до мене, но не е възможно да останем под един покрив…

— Невъзможно! — възкликна Нун, скръствайки скръбно ръце. — Виждам, че ме презирате, че се червите от мен… Е, добре, не, няма да замина, няма да си отида сама и унижена, да умра изоставена в някой далечен град, където ще ме забравите. Какво ме интересува доброто ми име! Аз исках да си запазя вашата любов!…

— Нун, ако се страхувате, че ви лъжа, елате с мене! Ще отидем заедно с колата там, където искате, само не в Париж и при майка ми; ще дойда с вас, ще ви осигуря грижите, които ви дължа…

— Да, за да ме изоставите като ненужен товар върху чужда земя още на другия ден, след като ме настаните! — усмихна се горчиво тя. — Не, господине, не, оставам тук: не искам да загубя всичко наведнъж. Бих пожертвувала, за да бъда с вас, тази, която обичах най-много на света, преди да ви познавам; но не се боя толкова от позора, та да пожертвувам едновременно и любовта, и приятелството. Ще се хвърля в краката на госпожа Делмар, ще й кажа всичко и тя ще ми прости, знам това, защото е добра и ме обича. Ние сме родени почти в един и същи ден, тя е моя млечна сестра. Никога не сме се разделяли, тя няма да пожелае да я напусна; ще плаче с мен, ще се погрижи за мене, ще обича детето ми, моето клето дете! И кой знае? Може би тя, която няма щастието да бъде майка, ще го отгледа като свое!… Ах, безумна аз, как си помислих да я напусна! Тя е единственият човек на света, който ще се съжали над мене!

Това решение хвърли Реймон в ужасно смущение; точно в този миг в двора изтрополи кола. Нун изтича изплашена до прозореца.

— Госпожа Делмар — извика тя, — бягайте!

Ключът от тайната стълба изчезна безследно в бъркотията. Нун улови Реймон за ръка и бързо го вмъкна в коридора, но не бяха стигнали на половината път, когато чуха стъпки; гласът на госпожа Делмар прозвуча на десетина крачки и светлината на една свещ, носена от някакъв прислужник, затрептя по изплашените им лица. Нун успя да се върне веднага, без да изпуска Реймон, и се вмъкна с него в спалнята.