Жорж Санд - Индиана

Тоалетната стая със стъклена врата можеше да му послужи за убежище за кратко време; от нея обаче нямаше изход, а госпожа Делмар би могла да влезе там, щом пристигне. За да спечели време, Реймон беше принуден да се скрие зад завесите на алкова. Малко вероятно беше госпожа Делмар де си легне веднага, а дотогава Нун все щеше да измисли нещо, за до го измъкне.

Индиана влезе бързо, хвърли шапката си на леглото и целуна Нун нежно като сестра. Стаята беше слабо осветена, затова тя не забеляза вълнението й.

— Нима си ме чакала? — запита тя, като се приближи до огъня. — Откъде знаеше, че идвам?

И без да дочака отговора й, добави:

— Господин Делмар ще си дойде утре. Щом получих писмото му, потеглих. Имам причина да го посрещна тук, а не в Париж. После ще ти обясня. Но кажи нещо! Ти като че ли не се радваш, както обикновено, че ме виждаш.

— Много ми е мъчно — каза Нун, като коленичи пред господарката си, за да я събуе. — Аз също имам да ви говоря, но ще го сторя по-късно, а сега елате във всекидневната.

— Какво говориш! Откъде ти дойде на ума! Там е ужасно студено!

— Не, там гори хубав огън.

— Ти бълнуваш ли? Ей сега минах през всекидневната.

— Но нали трябва да вечеряте?

— Не искам да вечерям. Пък и там сигурно нищо не е приготвено. Иди да ми донесеш кожата, забравих я в колата.

— След малко.

— Защо не веднага. Върви, върви!

Докато говореше, тя изтика Нун нервно, а Нун, като видя, че трябва да прояви смелост и хладнокръвие, реши да излезе за малко. Но щом тя напусна стаята, госпожа Делмар дръпна резето, свали шубата си и я хвърли до шапката си. Тя се доближи толкова до Реймон, че той неволно се отдръпна; леглото обаче беше на колелца, то се отмести и леко скръцна. Госпожа Делмар се изненада, но не се стресна, защото помисли, че тя е блъснала леглото; все пак разтвори завесите, надникна и при бледата светлина на горящата камина видя на стената сянката на мъжка глава.

Тя извика уплашено и се спусна към звънеца, за да извика за помощ. Реймон би предпочел още веднъж да мине за крадец, отколкото да го заварят в това положение. Ако не вземеше веднага решение, госпожа Делмар щеше да извика прислугата и сама тя да се изложи. Уверен в любовта, която беше й вдъхнал, той се спусна към нея и успя да й попречи да вика и да звъни, като й каза полугласно от страх да не го чуе Нун, която несъмнено не беше далеч.

— Аз съм, Индиана, виж ме и ми прости! Индиана, простете на един нещастник, чийто разсъдък вие отнехте и който не можа да се реши да ви върне на мъжа ви, преди да ви види още веднъж.

И точно когато той притисна Индиана в обятията си, колкото да я трогне, толкова и да я възпре да звъни, Нун тревожно почука на вратата. Госпожа Делмар се освободи, изтича да отвори и после се отпусна на един фотьойл.

Бледа и полумъртва, Нун се спусна към вратата, за да спре слугите, които сновяха в коридора, и да им попречи да присъствуват на тази странна сцена; по-бледа от господарката си, разтреперана, облегната на вратата, тя очакваше своята присъда.

Реймон почувствува, че с малко повече ловкост още може да излъже и двете жени.

— Госпожо — каза той, като коленичи пред Индиана, — моето присъствие тук сигурно ви се струва обидно; аз съм в краката ви, за да измоля прошката ви. Съгласете се да ме изслушате насаме и аз ще ви обясня…

— Млъкнете, господине, и излезте оттук — извика с достойнство госпожа Делмар, овладявайки се. — Излезте оттук открито. Нун, отворете тази врата и пуснете господина да мине. Нека всичките ми прислужници го видят и срамът от неговото поведение да падне върху него самия.

Нун, смятайки, че тайната й е открита, се хвърли на колене до Реймон. Госпожа Делмар мълчеше и я гледаше изумена.

Реймон се опита да улови ръката на госпожа Делмар, но тя я дръпна с негодувание. Зачервена от гняв, стана и му посочи вратата.

— Излезте, казвам ви! Излезте, защото вашето поведение е отвратително. Такива са, значи, средствата, с които си служите! Скрили сте се в стаята ми като крадец! Изглежда, че сте свикнали да се промъквате така в чуждите семейства! Това ли е чистото чувство, в което ми се кълняхте вчера вечерта? Така ли смятате да ме закриляте, да ме уважавате, да ме защищавате! Ето го вашето обожание! Срещате жена, която ви оказва помощ, която, за да ви възвърне към живота, предизвиква гнева на мъжа си; проявявате пред нея престорена признателност, изигравате ролята на влюбен с любов, достойна за нея, и като награда за грижите й, като награда за нейната доверчивост, искате да я изненадате в съня й и да постигнете целта си с не знам каква подлост! Подкупвате камериерката й, пъхвате се почти в леглото й като неин любим; не се срамувате да посветите прислугата в близост, която не съществува… Вървете си, господине, вие сам се погрижихте да се разочаровам от вас толкова бързо!… Излезте, казвам ви, не стойте нито миг повече тук!… А вие, жалка девойко, която уважавате толкова малко честта на господарката си, вие също заслужавате да ви изпъдя! Излезте от тази стая, заповядвам ви!…