Жорж Санд - Индиана

Госпожа Делмар беше плакала цялата нощ. Тя се отпусна на тревата, все още побеляла от утринната слана, край малката рекичка, течаща през парка. Беше краят на март, природата започваше да се пробужда, утрото, макар и прохладно, беше прелестно. Мъглата все още се носеше като воал над водата и птичките се опитваха да изпеят своите първи пролетни песни, изпълнени с любов.

Индиана се поуспокои, благоговейно чувство обхвана душата й.

„Господ е пожелал така — каза тя, — провидението ми изпрати строго изпитание, но за мене това е щастие. Този човек сигурно щеше да ме увлече по пътя на порока, щеше да ме погуби; а сега аз зная неговите низки подбуди и ще бъда защитена срещу тази бушуваща пагубна страст, разкъсваща гърдите му… Ще обичам мъжа си… Ще се опитам… или поне ще му се покорявам, ще го направя щастлив, като не му противореча никога. Ще избягвам всичко, което би могло да предизвика ревността му; защото сега знам каква е цената на лъжливото красноречие, което мъжете умеят да показват пред нас. А може би ще ми провърви, може би бог ще се смили над мъките ми и скоро ще ми изпрати смъртта…“

Зад върбите на другия бряг започваше да се чува шумът на мелницата, която привеждаше в движение машините на фабрика Делмар. Реката, нахлуваща върху шлюзите, понеже ги бяха отворили, се раздвижи; и докато госпожа Делмар следеше с тъжен поглед забързаните води, тя видя между тръстиките някакви дрехи, които течението се мъчеше да избута. Тя стана, наведе се над водата и различи съвсем ясно дрехите на една жена, която твърде добре познаваше. Остана като закована от страх на мястото си, но водата продължаваше да тече, извличайки бавно един труп от тръстиките, където по-рано го беше задържала, и го понесе към госпожа Делмар…

Тя извика отчаяно, работниците от фабриката притичаха до реката — госпожа Делмар лежеше в несвяст на брега, а пред нея, в реката, плуваше трупът на Нун.

Изминаха два месеца. Нищо не се беше изменило в Лани, в този дом, в който ви въведох една зимна вечер; само пролетта цъфтеше край червените стени, оградени със сини камъни, и край плочите, пожълтели от столетен мъх. Семейството се наслаждаваше на спокойствието и вечерните ухания, залязващото слънце позлатяваше стъклата и шумът от фабриката се смесваше с шума от чифлика. Господин Делмар, седнал на стъпалата пред входа с пушка в ръка, се упражняваше, като убиваше летящите лястовички. Индиана, седнала със своята везба до прозореца, се навеждаше от време на време, за да погледне тъжно в двора жестокото развлечение на полковника. Офелия скачаше, лаеше и негодуваше срещу необичайния за нея лов; сър Ралф, седнал на каменното перило на стълбата, пушеше пура и както обикновено безстрастно гледаше радостите и тъгите на другите.

— Индиана — извика полковникът, като остави пушката си, — оставете най-сетне ръкоделието си. Работите така, като че ли ви плащат на час.

— Още е съвсем светло — отговори госпожа Делмар.

— Няма значение, покажете се на прозореца, искам да ви кажа нещо.

Индиана се подчини; полковникът се приближи и й каза със закачлив тон, присъщ на стар ревнив съпруг:

— Понеже днес работихте добре и бяхте послушна, ще ви кажа нещо, което ще ви достави удоволствие.

Госпожа Делмар се усмихна принудено. Такава усмивка би отчаяла всеки по-чувствителен от полковника човек.

— За да ви развлека — добави полковникът, — поканих на закуска утре един от вашите предани поклонници. Сигурно ще ме попитате, хитруша такава, кого от тях съм поканил, тъй като имате цяла колекция.

— Може би нашия добър свещеник — каза госпожа Делмар, която винаги се натъжаваше, когато мъжът й беше в добро настроение.

— О, нищо подобно!

— Тогава сигурно кметът на Шайи или стария нотариус от Фонтенбло.

— Женски хитрости! Знаете много добре, че не става дума за тези хора. Хайде, Ралф, кажете на госпожата името, което й е на устата, но не иска да го произнесе сама.

— Не са необходими толкова уговорки, за да й съобщим, че ще дойде господин дьо Рамиер — каза спокойно сър Ралф, като захвърли пурата си. — Предполагам, че това й е съвсем безразлично.

Госпожа Делмар почувствува как кръвта нахлува в главата й, престори се, че търси нещо в кошничката си, а после, като успя да се овладее, каза треперейки:

— Надявам се, че това е шега.

— Напротив, съвсем сериозно. Ще бъде тук утре в единадесет часа.

— Как! Вие ще приемете този човек, който се промъква в дома ви, за да открие тайната на фабриката ви и когото щяхте да убиете като злосторник?… Изглежда, че и двамата сте много миролюбиви, щом можете да забравите подобни обиди!