Жорж Санд - Индиана

— Вие ми дадохте пример за това, скъпа моя, като сте го приели любезно у леля си, където той ви посетил.

Индиана пребледня.

— Мисля, че не беше дошъл заради мене — възрази бързо тя, — и толкова малко съм поласкана от посещението му, че на ваше място не бих го приела.

— Всички жени са лъжливи и хитри по природа! Както ми казаха, вие сте танцували на един бал през цялата вечер с него!

— Излъгали са ви.

— Каза ми го самата ви леля. Впрочем не се защищавайте толкова; не виждам нищо лошо в това, още повече че леля ви е нямала нищо против и сама е подпомогнала да се сближите. Господин дьо Рамиер отдавна се стреми да стане наш приятел. Той ми направи много деликатно и почти без сам да има полза от това, важни услуги за моето предприятие. И тъй като съвсем не съм толкова свиреп, колкото вие разправяте, не искам да се чувствувам задължен пред чужд човек и реших да му се отплатя.

— Как?

— Станахме приятели и тази сутрин ходихме в Серси със сър Ралф. Запознахме се с майката на господин дьо Рамиер, прекрасна майка и очарователна жена; домът им е изискан и богат без излишна пищност. В нищо не прозира високомерието на старите знатни семейства. Самият дьо Рамиер е чудесен млад човек, когото поканих у дома на закуска и ще го заведа да разгледа фабриката. Имам добри сведения за брат му и се убедих, че няма да загубя нищо, ако той използува моите методи на работа. Така че предпочитам това семейство повече от което и да е друго да се възползува от постиженията ми; пък и в края на краищата нищо не остава в тайна, така че и моята работа скоро ще стане обществена тайна, ако индустрията продължава да се развива в същите темпове.

— Аз, както знаете — каза сър Ралф, — никога не съм одобрявал, драги Делмар, това, че пазите в тайна работата си. Всяко откритие на един добър гражданин принадлежи колкото на него, толкова и на неговата страна…

— Дявол да го вземе, вие, сър Ралф, пак почвате с вашата практическа филантропия!… Ще ме накарате да помисля, че богатството ви не е ваше и ако утре нацията поиска да го вземе, сте готов да замените петдесетте си хиляди франка доход с торба и тояга! Много подхожда на господар като вас, влюбен в удобствата на живота като султан, да проповядва презрение към богатствата.

— Това, което казвам, съвсем не е филантропия — възрази сър Ралф, — а разумен егоизъм, който ни подтиква да правим добро на хората, за да ги възпрем те да ни причиняват зло. Аз съм егоист, всеизвестна истина е. Свикнах да не се стеснявам от това и анализирайки всички добродетели, стигнах до извода, че в основата им винаги можем да открием личната заинтересованост. Любовта и благочестието, които като че ли привидно са безкористни чувства, всъщност са най-егоистичните чувства на света. Също така и патриотизмът, мога да ви уверя в това. Аз не обичам особено много хората, но за нищо на света не бих им го показал, страхувам се от тях, макар много-много да не ги уважавам. Така че ние и двамата сме егоисти, но аз съзнавам това, а вие го отричате.

Те започнаха спор, в който, изтъквайки всички доводи на егоизма, всеки се стремеше да докаже егоизма на другия. Госпожа Делмар се оттегли в стаята си, за да се отдаде на размислите, които неочакваната новина бе събудила в нея.

Би трябвало не само да проникнем в тайната на нейните мисли, но и да разкажем за хората, които малко или повече бяха засегнати от смъртта на Нун.

За читателя и за мене е съвсем ясно, че нещастната девойка се беше хвърлила в реката от отчаяние в един от онези мигове на силна нервна възбуда, когато човек лесно взема крайни решения. Но тя не се беше върнала в къщи, след като изпрати Реймон, никой не беше я видял и никой не би могъл да узнае намеренията й.

Само двама души бяха убедени, че се е самоубила: господин дьо Рамиер и градинарят на Лани. Първият успя да скрие скръбта си, като се престори на болен; другият замълча от страх и от угризения на съвестта. Този човек, който от користни цели беше покровителствувал цяла зима срещите на двамата влюбени, единствен би могъл да отгатне тайната мъка на младата креолка. Страхувайки се с право от упрека на господарите си и от порицанието на другите прислужници, той замълча от егоизъм и когато господин Делмар, който знаеше за тази любовна интрижка, обзет от някои подозрения, го разпита дали е продължила в негово отсъствие, той отговори отрицателно. Неколцина местни жители (трябва да отбележим, че това място беше много пусто) бяха виждали Нун да отива към Серси късно вечер; но никой не я беше виждал с господин дьо Рамиер след края на януари, а тя беше умряла на 28 март. Следователно можеха да приемат, че смъртта й се дължи на случайност; прекосявайки парка късно вечерта, тя сигурно се е заблудила в гъстата мъгла, която от няколко дни беше паднала над местността, и е паднала от малкия мост над тясната река със стръмни брегове, придошли от дъждовете.