Жорж Санд - Индиана

— Стига, стига! — извика Индиана, зашеметена и тръпнеща. — Причинявате ми болка!

И все пак, ако се умира от щастие, Индиана щеше да бъде мъртва в този миг.

— Не ми говорете така — помоли го тя. — Аз не бива да бъда щастлива. Не ми откривайте небето на земята, на мене, която съм обречена на смърт.

— Обречена на смърт! — извика Реймон, като я притисна силно в обятията си. — Ти да умреш, Индиана, да умреш, преди да си живяла, преди да си обичала!… Не, ти няма да умреш! Аз няма да те оставя да умреш, защото сега моят живот е свързан с твоя. Ти си жената на моите мечти, обожаваната чистота, вечно бягащата химера, ярката звезда, която блестеше пред мене и ми нашепваше: „Продължавай да вървиш в този жалък живот и небето ще ти изпрати един от ангелите си, за да те придружава.“ Още от рождение ти си била предопределена за мене. Твоята душа е била обречена на моята, Индиана. Хората и техните железни закони са се разполагали с тебе; те са ми отнели другарката, която небето би ми избрало, ако господ понякога не забравяше обещанията си. Но какво ни интересуват хората и законите, след като аз те обичам дори в обятията на друг, след като ти можеш да ме обичаш, прокълнат и нещастен, че съм те загубил! Разбираш ли, Индиана, ти ми принадлежиш, ти си половината от моята душа, която дълго време се мъчи да се слее с другата половина. Когато си мечтала за приятел на остров Бурбон, ти си мечтала за мене; когато си мечтала за съпруг и нежна тръпка на боязън и надежда е докосвала душата ти, ти си мечтала аз да бъда твой съпруг. Не ме ли познаваш? Не ти ли се струва, че се срещаме след двадесет години? Не те ли познах, мой ангел, когато ти изтриваше кръвта ми с воала си, когато докосваше с ръка угасналото ми сърце, за да му възвърнеш топлината и живота… Ах, аз си спомням този миг. Когато отворих очи, казах си: „Ето я, такава ми се явяваше тя в сънищата, бяла, печална и нежна. Тя е моето съкровище, тя е предопределена да ми даде непознати блаженства.“ И дори възвръщането си към живота аз дължа на тебе. Защото, нали виждаш, необикновени обстоятелства ни свързаха; не беше нито проста случайност, нито прищявка, а съдбата, смъртта ми отвориха вратите на този нов живот. Твоят мъж, твоят повелител, подчинявайки се на съдбата, ме донесе окървавен със собствените си ръце и ме захвърли в краката ти, като ти каза: „Вземете го, той е за вас!“ И сега нищо не може да ни раздели…

— Той може да ни раздели! — бързо го прекъсна госпожа Делмар, която слушаше прехласната любовните му думи. — Уви, вие не го познавате. Той е човек, който никога не прощава, който не може да бъде измамен. Реймон, той ще ви убие!…

И тя се сгуши до гърдите му, обляна в сълзи. Реймон я притисна страстно.

— Нека дойде — извика той, иска дойде да ми отнеме този миг на щастие! Не се боя! Остани така, Индиана, остани до сърцето ми. Тук е твоето убежище, твоят подслон. Обичай ме и аз ще бъда неуязвим. Ти сама знаеш, че този човек няма власт да ме убие; веднъж вече се изложих беззащитен на ударите му. Но ти, скъпи мой ангел, ти витаеше над мен, твоите криле ме закриляха. Не се страхувай от нищо; ще съумеем да устоим на гнева му; сега дори не ме е страх за тебе, защото аз съм тук. Ще те браня срещу този господар, срещу властта му. Ще те изтръгна, ако трябва, от жестокия му закон. Искаш ли да го убия? Кажи, че ме обичаш и аз ще стана негов убиец, ако ти го осъдиш на смърт…

— Мълчете, карате ме да треперя! Ако трябва да убиете някого, убийте мене; аз вече живях един ден и не искам нищо повече…

— Умри тогава, но умри от щастие! — възкликна Реймон, като притисна устни до устните на Индиана.

Но това беше твърде силна буря за такова крехко растение; Индиана пребледня и притискайки сърцето си с ръка, загуби свяст.

Реймон си помисли отначало, че ласките му ще раздвижат кръвта в застиналите й вени; но той напразно покриваше ръцете й с целувки, напразно я зовеше с нежни имена. Това не беше престорен припадък, както често припадат другите жени. Госпожа Делмар, сериозно болна от дълго време, страдаше от нервни припадъци, които траеха по цели часове. Реймон, отчаян, трябваше да повика някого на помощ. Той позвъни; една камериерка дотича; но изведнъж тя изпусна шишенцето с амоняка, което носеше в ръка, и възкликна, като позна Реймон. Той се овладя начаса и пошепна на ухото й:

— Тихо, Нун! Знаех, че си тук, и дойдох при тебе, мислех, че господарката ти не е в къщи, а на бал. Като влязох, я изплаших и тя припадна; внимавай, аз си отивам.

Реймон бързо се измъкна, оставяйки двете жени, всяка съхранила в себе си тайната, която би могла да разбие сърцето на другата.