Жорж Санд - Индиана

— Да отида без тебе? — възкликна госпожа дьо Карважал, която щеше да умре от яд, че напразно е загубила толкова време да се облече и в същото време уплашена от мисълта, че ще трябва да прекара една самотна вечер. — Какво ще правя там аз, стара жена, която всички търсят само за да бъдат с тебе? Какво ще правя без хубавите очи на моята племенница, заради които всички ме ценят?

— Вашият ум ще замести моите очи, скъпа лельо — каза Индиана.

Маркиза дьо Карважал, която само чакаше да я убедят, най-сетне тръгна. Тогава Индиана скри лице в ръцете си и се разплака; беше направила голяма жертва и смяташе, че вече е разрушила вълшебния замък от предишната вечер.

Но Реймон съвсем не мислеше така. Първото нещо, което видя на бала, беше горделиво кацналата диадема на старата маркиза. Напразно потърси край нея бялата рокля и черните коси на Индиана. Тогава се приближи до маркизата точно когато тя обясняваше полугласно на друга една дама:

— Племенницата ми е болна. — А после, за да оправдае присъствието си на бала, добави: — Всъщност капризи на млада жена. Предпочете да остане сама с книга в ръка в стаята си, нали е мечтателка!

„Нима ме избягва?“ — помисли Реймон и веднага си тръгна. Пристигна у маркизата, мина, без да каже нито дума на портиера, и запита за госпожа Делмар първия прислужник, когото завари полузаспал в преддверието.

— Госпожа Делмар е болна.

— Зная. Госпожа дьо Карважал ме изпрати да проверя как се чувствува.

— Ще предупредя госпожата…

— Няма нужда, госпожа Делмар ще ме приеме.

И Реймон влезе, без да чака да съобщят за него. Всички други прислужници си бяха легнали. Тъжна тишина цареше в опустелите стаи. Само една лампа, покрита с абажур от зелена тафта, осветяваше слабо големия салон. Индиана, потънала в широкия фотьойл, стоеше с гръб към вратата и гледаше тъжно пламтящите въглени, както вечерта, когато Реймон беше влязъл в Лани, прескачайки стените; сега дори беше по-тъжна от преди, защото към неясната болка, към безцелните желания се бяха примесили мимолетна радост и лъч на изгубено щастие.

Обут в бални обувки, Реймон се приближи безшумно по пухкавия мек килим. Видя я, че плаче, и когато тя обърна глава, той падна на колене пред нея и улови ръцете й, които тя напразно се мъчеше да изтръгне. Тогава, признавам, с неизразима радост Индиана разбра, че нейният план за съпротива пропада. Почувствува, че обича страстно този мъж, който не се спираше пред никакви препятствия и идваше да й подари щастие въпреки упорството й. Благослови небето, което отхвърляше нейната жертва, и вместо да се разсърди на Реймон, беше готова да му благодари.

Той вече знаеше, че е обичан, не беше необходимо да съзре радостта, блеснала през сълзите й, за да разбере, че е господар и може да се надява. Не й даде време да го разпитва и отнемайки й ролята, без да й обясни неочакваната си поява, без да се извинява, заговори:

— Индиана, вие плачете… Защо плачете?… Искам да зная.

Тя потръпна, като чу името си, изречено от него, но в изненадата й прозираше щастие от дързостта му.

— Защо ме питате? Не бива да ви кажа…

— Е, добре, аз зная защо, Индиана. Зная вашата повест, целия ваш живот. Всичко, което ви засяга, не ми е чуждо, защото всичко, което ви засяга, не ми е безразлично. Пожелах да узная коя сте, но не научих нищо повече от това, което бях отгатнал в онзи единствен миг, прекаран у вас, когато, облян в кръв, пребит ме донесоха във вашите нозе и когато мъжът ви се разгневи, като видя, че вие, така красива и добра, ме поддържате с нежните си ръце и прелестното ви дихание ме лекува като балсам. Ревнивец! О, аз го разбирам! На негово място и аз бих се държал така или по-скоро на негово място бих се самоубил; защото да бъда ваш съпруг, госпожо; да бъдете моя, да ви държа в обятията си и да не ви заслужавам, да не притежавам сърцето ви, това би означавало да бъда най-жалкият или най-подлият от всички мъже.

— Боже мой, млъкнете! — извика тя, като затвори устата му с ръка. — Млъкнете, защото ме карате да се чувствувам виновна! Защо ми говорите за него? Защо ме учите да го ненавиждам?… Ако можеше да ви чуе!… Но аз не съм казала нищо лошо за него; не съм ви разрешила да вършите това престъпление! Аз не го мразя, уважавам го, обичам го!…

— Кажете по-добре, че се боите ужасно от него; защото този деспот е разбил вашето сърце и откакто сте станали негова плячка, живеете във вечен страх. Вие, Индиана, във властта на този грубиян, чиято желязна ръка ви е превила и е обезличила живота ви! Бедно дете! Тъй млада, тъй красива, а вече толкова много изстрадала!… Защото вие не можете да ме излъжете, Индиана, мен, който ви гледам с други очи, не с очите на тълпата, аз знам всички тайни на вашата съдба и не си въобразявайте, че ще съумеете да се прикриете от мен. Нека тези, които се любуват на вашата красота, казват, като ви видят бледа, меланхолична: „Тя е болна…“ Тяхна работа! Но аз, който съм до вас с цялото си сърце, аз, чиято душа ви обгражда с внимание и любов, зная каква е вашата болест. Зная, че ако небето бе пожелало, ако бе ви предопределило за мене, за мене, нещастника, който би трябвало да пръсне черепа си, затова, че е дошъл твърде късно, вие нямаше да бъдете болна. Индиана, кълна се в живота си, щях толкова силно да ви обичам, че вие също бихте ме обикнали и тогава бихте благославяли оковите си. Щях да ви нося на ръце, за да не нараните нозете си; щях да ги сгрявам с диханието си. Щях да ви притискам до сърцето си, за да ви предпазя от болката. Щях да дам всичката си кръв, за да направя вашата силна. И ако и тогава сънят бягаше от очите ви, щях да стоя край вас през нощта, за да ви нашепвам нежни думи, да ви се усмихвам и така да ви вдъхвам смелост, плачейки, че страдате. И когато най-сетне притихнехте умиротворена, щях да докосна с устни прелестните ви мигли, за да ги затворя нежно, и щях да бдя над вас, на колене до леглото ви. Щях да принудя въздуха да ви гали леко, златните сънища да разпръсват пред вас цветя. Щях да целувам безмълвно сплетените ви коси, щях да съзерцавам сладостно трептенето на вашата гръд и при пробуждането си, Индиана, вие щяхте да ме намерите винаги там, в краката си, да ви пазя като ревнив владетел, да ви служа като роб, дебнейки вашата първа усмивка, завладявайки вашата първа мисъл, вашия пръв поглед, вашата първа целувка…