Жорж Санд - Индиана

На другия ден, когато се събуди, Реймон получи второ писмо от Нун. Този път той не го захвърли с презрение; напротив, разпечата го припряно; Нун може би му пишеше за госпожа Делмар. И тя наистина му пишеше, но в какво затруднение хвърляше Реймон това усложнение на интригата! Девойката не можела повече да крие тайната си. Страданието и страхът и без това й се отразили зле, лицето й посърнало; госпожа Делмар забелязала болезненото й състояние, без да отгатва причината. Нун се страхувала от строгостта на полковника, но много повече се бояла от добротата на господарката си. Тя знаела добре, че ще получи прошката й; но умирала от срам и мъка, че ще трябва да направи това признание. Какво щяло да стане с нея, ако Реймон не се погрижи да й спести предстоящите унижения! Той трябвало да се погрижи за нея или тя щяла да се хвърли в краката на госпожа Делмар и да й разкаже всичко.

Тази заплаха стресна господин дьо Рамиер. Първата му грижа беше да отдалечи Нун от господарката й.

„Не приказвайте нищо, без да сте се съветвали с мене — отговори й той. — Опитайте се да отидете в Лани тази вечер; аз ще бъда там.“

После замисли как да се държи. Нун беше достатъчно разумна, за да не разчита на невъзможно разрешение на въпроса. Тя никога не се беше осмелявала да произнесе думата „женитба“ и тъй като беше скромна и великодушна, Реймон не се чувствуваше виновен. Той си казваше, че никога не я е лъгал и Нун отдавна би трябвало да разбере какво я чака. За него не представляваше затруднение да предложи половината от състоянието си на бедната девойка. Беше готов да я осигури материално, да се погрижи за нея с необходимата деликатност. Най-мъчително щеше да бъде да й признае, че не я обича вече; защото той не умееше да лъже. Макар в този момент да изглеждаше двуличен и вероломен, в сърцето си той винаги беше искрен. Беше обичал Нун с чувствена любов; сега обичаше госпожа Делмар с цялата си душа. Така че не беше лъгал нито едната, нито другата. Страхуваше се да не му се наложи да лъже; той беше неспособен както да излъже горката Нун, така и да й нанесе смъртен удар. Трябваше да избира между подлост и жестокост. Реймон беше много нещастен. Когато стигна до вратата на парка Лани, още не бе решил как да постъпи.

От своя страна Нун, която може би не бе очаквала да получи веднага отговор, пак започна да се надява.

„Той все още ме обича малко — казваше си тя — и не иска да ме напусне. Позабравил ме е, това е съвсем естествено: в Париж, сред толкова развлечения, обожаван сигурно от всички жени, не се е сещал за бедната креолка. Уви, коя съм аз, та да пожертвува той заради мене толкова истински дами, много по-красиви и по-богати от мене. А кой знае — мислеше си тя наивно, — дали и френската кралица не е влюбена в него.“

Като разсъждаваше така за съблазните, с които разкошът окръжаваше нейния любим, Нун измисли начин да му се хареса колкото може повече. Тя се премени с накитите на господарката си, запали голям огън в стаята на госпожа Делмар в Лани, украси камината с най-красивите цветя, които намери в зимната градина, приготви плодове и най-фини вина, създаде, с една дума, необходимата обстановка за среща в будоар, за каквато по-рано никога не беше мислила; а когато се погледна в едно огледало, се убеди, че е по-хубава от всички цветя, които беше накъсала, за да се разкраси.

„Той често ми е повтарял — казваше си тя, — че нямам нужда от накити, за да бъда красива, и че в двора никоя дама, сред блясъка на всички диаманти, не струва колкото една единствена от моите усмивки. И все пак той се увлича сега по тези жени, на които по-рано не обръщаше внимание. По-добре да бъда весела, оживена, радостна; може би тази нощ ще успея да си възвърна любовта му.“

Реймон остави коня си в къщичката на един въглищар в гората и влезе в парка, от който имаше ключ. Този път нямаше опасност да го вземат за крадец, защото всички прислужници бяха с господарите си; градинарят беше посветен в тайната им, а Реймон познаваше всички кътчета на Лани както собственото си имение.

Нощта беше хладна; гъста мъгла забулваше дърветата на парка и Реймон едва различаваше техните черни стволове, загърнати в бели прозрачни наметки.

Той се повъртя из лъкатушните алеи, преди да намери вратата на павилиона, където го чакаше Нун. Тя го посрещна, загърната в наметало с вдигната качулка.

— Не можем да останем тук — каза Нун. — Много е студено. Последвайте ме и не говорете.

Реймон бе обзет от страшно отвращение при мисълта да влезе в къщата на госпожа Делмар като любовник на камериерката й. Но трябваше да отстъпи; Нун вървеше бързо пред него, тази среща трябваше да бъде решителна.