Жорж Санд - Индиана

За повечето от жените е напълно ясно, че мъж, който говори умно за любовта, не е кой знае колко влюбен. Реймон беше изключение; той умееше да изрази чувствата си изкусно и ги преживяваше пламенно. Само че не страстта го правеше красноречив, а красноречието го правеше страстен. Когато харесваше някоя жена, той ставаше красноречив, за да я съблазни, и съблазнявайки я, се влюбваше в нея. Приличаше на адвокатите и проповедниците, които проливат горещи сълзи, докато се потят, за да развълнуват другите. Той срещаше, разбира се, достатъчно хитри жени, които не вярваха на пламенните му приказки; но в името на любовта беше готов да върши тъй наречените безумия; беше отвлякъл една девойка от добро семейство, беше компрометирал благородни дами, беше се бил на три шумни дуела, беше демонстрирал пред цяла тълпа, в зала, пълна с гости, обърканите си чувства и безумните си мисли. Мъж, който прави всичко това, без да се страхува, че ще го осмеят или прокълнат, и който съумява да не бъде нито смешен, нито прокълнат, е неуязвим; той може всичко да рискува и на всичко да се надява. Така че и най-изкусната съпротива отстъпваше пред Реймон, защото той знаеше как да убеди, че е искрено влюбен. В обществото мъж, способен на безумна любов, е твърде рядко явление, което жените не пренебрегват.

Не зная как му хрумна това, но придружавайки госпожа дьо Карважал и госпожа Делмар до колата им, той притисна устни до малката ръка на Индиана. Никога досега мъж не бе целувал така бързо и страстно пръстите на тази жена, макар че тя бе родена под пламтящ климат и беше деветнадесетгодишна, а деветнадесет години на остров Бурбон отговаря на двадесет и пет години в нашата страна.

Болнава и нервна, както беше, тя едва не извика при тази целувка и той трябваше да я подкрепи, докато се качваше в колата. Реймон никога досега не беше познавал толкова чувствителна жена. Креолката Нун беше здрава и силна, а парижанките не припадат, когато им целуват ръка. „Ако я видя още веднъж — каза си той, докато се отдалечаваше, — ще си загубя ума по нея.“

На другия ден напълно беше забравил Нун; спомняше си само, че тя е прислужница на госпожа Делмар. Бледата Индиана владееше всичките му мисли, изпълваше всичките му мечти. Когато Реймон чувствуваше, че ще се влюби, той имаше навик да се развлича не за да задуши новата зараждаща се страст, а, напротив, за да не чува гласа на разума, който го съветваше да помисли за последиците. Жаден за наслади, преследваше целта си с жар. Не беше в негова власт да потуши страстта, която се надигаше в гърдите му, както не беше в негова власт да я разпали отново, когато тя започнеше да стихва и да гасне.

Още на другия ден успя да узнае, че господин Делмар е заминал за Брюксел във връзка с търговията си. На заминаване беше поверил жена си на госпожа дьо Карважал, не защото я обичаше особено, а защото тя беше единствената роднина на госпожа Делмар. Самият той, прост войник, произхождаше от невзрачно и бедно семейство, от което се червеше, макар винаги да повтаряше, че няма защо де се черви. И непрекъснато упрекваше жена си, че презира близките му, макар това да не беше вярно, а сам не я насърчаваше да се сближава с тези необразовани хора. Но при все че не обичаше госпожа дьо Карважал, той й засвидетелствуваше голямо уважение по няколко причини.

Госпожа дьо Карважал произхождаше от знатно испанско семейство и беше от онези жени, които цял живот искат да играят някаква роля. По времето на Наполеон го превъзнасяше за славата му и заедно с мъжа си и с девера си беше от партията на жозефинистите; мъжът й беше убит при падането на не особено дълголетната династия на завоевателя, а бащата на Индиана се беше оттеглил във френските колонии. Тогава госпожа дьо Карважал, ловка и енергична, замина за Париж, където чрез неизвестни спекулации на борсата си създаде ново състояние върху остатъците от миналото величие. Благодарение на ума си, на интригите и предаността си към Бурбоните тя успя да си извоюва разположението на двора и къщата й, без да бъде блестяща, беше един от най-уважаваните домове, ползуващи се с кралското благоволение.

Когато Индиана пристигна във Франция след смъртта на, баща си омъжена за полковник Делмар, госпожа дьо Карважал никак не беше възхитена от този посредствен брак. Но като видя, че господин Делмар преуспява въпреки оскъдните си средства и че практичността и енергията, които проявява в търговията, заместват липсата на състояние, тя купи на Индиана малкото имение в Лани и фабриката към него. За две години благодарение на техническите познания на господин Делмар и парите на сър Родолф Браун, братовчед на жена му, работите на полковника тръгнаха блестящо, дълговете му намаляха и госпожа дьо Карважал, в чиито очи първата препоръка беше състоянието, започна да проявява обич към племенницата си и обеща да я направи своя наследница. Индиана не беше честолюбива, тя обграждаше леля си с грижи и внимание от признателност, а не от интерес; докато в чувствата на полковника към госпожа дьо Карважал тези две неща играеха еднаква роля. Полковникът беше непоколебим в политическите си убеждения; той не допускаше да се хвърля сянка върху неувяхващата слава на великия император и го защищаваше със сляпото упорство на шестдесетгодишно дете. Така че му беше необходимо наистина голямо търпение, за да се въздържа в салона на госпожа дьо Карважал, където възхваляваха само Реставрацията. Невъзможно е да се опише какви мъки беше изживял горкият Делмар сред пет-шест стари набожни лицемерки. Тези неприятности бяха донякъде причина за лошото настроение, в което той така често изпадаше пред жена си.