Жорж Санд - Индиана

В обществото, където мненията са безпрекословни и превзети, той плуваше чудесно, харесваха дори недостатъците му; и когато потърси причината за това доброжелателство, което винаги го беше закриляло, откри го в самия себе си, в стремежа си да се добере до него, в радостта, която изпитваше, и в постоянното неизчерпаемо благоразположение, което щедро раздаваше.

Дължеше успеха си също и на майка си, изключително умна, очарователна жена, притежаваща всички добродетели, необходими да я издигнат над другите. От нея беше наследил онези нравствени устои, които винаги го извеждаха на прав път и го предпазваха въпреки буйните му двадесет и пет години да загуби уважението на обществото. Наистина към него понякога се отнасяха по-снизходително, отколкото към другите, защото майка му притежаваше дарба да го извинява, като го укорява, да предизвиква снизхождение към него, като си даваше вид, че го порицава. Тя беше от тези жени, преминали през различни епохи, жени, чийто ум е станал гъвкав като съдбата им, които са се обогатили от изживените беди, които избягнаха ешафода през 1793 година, пороците на Директорията, суетата на Империята, озлоблението на Реставрацията — изключителни жени, каквито все по-рядко и по-рядко се срещат.

След дълго отсъствие Реймон се яви на един бал у испанския посланик.

— Ако не се лъжа, това е господин дьо Рамиер, нали? — запита една хубава дама събеседницата си.

— Той е като комета. Появява се в неравни интервали — отговори другата. — Цяла вечност не сме чували нищо за този красавец.

Жената, която говореше така, беше чужденка и възрастна. Събеседницата й леко се изчерви.

— Той е много мил — забеляза тя, — нали, госпожо?

— Честна дума, очарователен е — съгласи се старата сицилианка.

— Обзалагам се, че говорите — намеси се хубав полковник от националната гвардия — за героя на изисканите салони, тъмнокосия Реймон.

— Каква красива глава за етюд! — каза младата дама.

— И може би ще ви хареса още повече, защото е луда глава! — добави полковникът.

Младата жена беше неговата собствена съпруга.

— Защо луда глава? — запита чужденката.

— Южни страсти, госпожо, достойни за горещото слънце на Палермо.

Две-три млади дами доближиха красивите си главици, украсени с цветя, за да чуят по-добре какво говори полковникът.

— Той направи истински опустошения в гарнизона тази година — обясни полковникът. — Всички бяхме принудени да се изпокараме с него, за да ни освободи от присъствието си.

— Ако той е Лъвлес 1 1 Герой от романа на Ричардсън „Клариса Херлоу“. Тип на съблазнител. — Б.пр. , толкова по-зле — каза една млада личност с насмешливо изражение, — не мога да търпя хора, които всички обичат.

Италианската графиня почака полковникът да се отдалечи и като удари леко с ветрилото си пръстите на госпожица дьо Нанжи, каза:

— Не говорете така, вие не знаете как уважават в обществото мъж, който копнее да бъде обичан.

— Значи вие смятате, че от мъжете зависи дали да бъдат обичани или не? — запита девойката с продълговатите насмешливи очи.

— Госпожице — подкани я на танц полковникът, — внимавайте красивият Реймон да не ви чуе.

Госпожица дьо Нанжи се разсмя. Но през цялата вечер групата красиви жени, сред които беше и тя, не заговори вече за господин дьо Рамиер.

Господин дьо Рамиер плуваше без отвращение и без скука сред вълните на тази добре облечена тълпа.

И все пак не беше щастлив. Завръщайки се в този свят, изпитваше нещо като угризение на съвестта, своего рода срам за всичките безумни мисли, породени от недостойното му увлечение. Той гледаше жените, прелестни под блестящите полилеи, вслушваше се в изисканото им и остроумно бъбрене, чуваше как превъзнасят дарбите им и сред всичките тези избрани красавици, в допир с почти царските тоалети, заслушан в изтънчените разговори, във всичко откриваше упрек, че е отишъл против себе си. Освен от срам Реймон се измъчваше и от едно по-реално угризение, защото беше чувствителен и деликатен и колкото и закоравяло да беше сърцето му, не можеше да понася женските сълзи.

Тази вечер една млада жена привличаше вниманието на всички; не знаеха името й и понеже се появяваше за пръв път в обществото, всички погледи бяха обърнати към нея. Ненатруфената й рокля се открояваше сред диамантите, перата и цветята на другите жени. Няколко реда перли, вплетени в черните й коси, бяха единственото й украшение. Масовата белота на огърлицата, на копринената й рокля и на разголените й рамене се преливаха и въпреки че в салона беше горещо, бузите й бяха само леко поруменели — нежни като бенгалска роза, разцъфнала в снега. Тя беше дребничка, прелестна, тънка, феерично красива под ярката светлина на полилеите, красота, която би посърнала под слънчевите лъчи. Танцуваше тъй леко, сякаш един полъх би могъл да я отнесе; но в тази лекота нямаше нито жизнерадост, нито удоволствие. Когато седнеше, тя се прегърбваше, като че ли не може да държи изправено гъвкавото си тяло, а когато говореше и се усмихваше, усмивката й беше тъжна. По това време фантастичните приказки имаха голям успех и любителите им сравняваха тази млада жена с възхитително видение, което, извикано с магическа пръчка, щом настъпи зората, ще избледнее и ще изчезне като мечта.