Жорж Санд - Индиана

— Приятелю, това е великолепно заплетена интрига. Аз съм доволен, извънредно доволен от хладнокръвието, с което този млад човек можа да запази честта ми пред хората. Но дявол да го вземе, той скъпо ще ми плати обидата, която нарани сърцето ми. А как се грижи тя за него и как се преструва, че не го познава! Ах, тези жени, хитростта наистина им е вродена!

Сър Ралф, поразен, обиколи три пъти, без да ускорява крачка, залата. При първата обиколка направи следното заключение: „Невероятно!“ При втората: „Невъзможно!“ При третата: „Доказано!“ После се върна при полковника с невъзмутимо лице и му посочи Нун, която стоеше права зад ранения, кършейки ръце, с блуждаещи очи, бледи бузи, застинала в отчаяние, ужас и уплаха.

Истината притежава такава сила и така бързо убеждава, че енергичният жест на сър Ралф направи много по-силно впечатление на полковника от каквито и да било красноречиви думи. Господин Браун без съмнение имаше и други доказателства, за да смята, че е на прав път. Той си припомни, че Нун беше дошла от парка, когато я потърси, косите й бяха влажни, обувките й мокри и кални, което издаваше някакво странно хрумване да се разхожда на дъжда — незначителни подробности, и той не им бе обърнал особено внимание по време на припадъка на госпожа Делмар, но сега те отново изплуваха в паметта му. Както и неразбираемият й страх, и нервното треперене, и викът, изтръгнал се от устата й, когато бе чула изстрела.

Господин Делмар всъщност не би трябвало да знае всичките тези подробности; достатъчно беше да прояви по-голяма прозорливост, защото нещата се отнасяха до него, за да прецени поведението на девойката и да установи, че е виновна. И все пак грижите, които жена му полагаше за героя на този галантен подвиг, започнаха да го дразнят все повече и повече.

— Индиана — каза той, — идете в стаята си. Вече е късно и вие не сте добре. Нун ще остане да бди над господина тази нощ, а утре, ако той се почувствува по-добре, ще се погрижим да го пренесат у дома му.

Нямаше, какво да се възрази срещу подобно неочаквано предложение. Госпожа Делмар, която умееше така добре да устоява на гнева на мъжа си, отстъпваше винаги, когато той се държеше любезно. Тя помоли сър Ралф да остане още малко при ранения и се оттегли в стаята си.

Полковникът уреди така нещата не без умисъл. Един час по-късно, когато всички си легнаха и къщата утихна, той тихо се промъкна в стаята, където лежеше господин дьо Рамиер и скрит зад една завеса, се убеди по държането на младия човек с камериерката, че са влюбени един в друг. Рядката красота на младата креолка правеше впечатление по всички селски празненства в околността. Ухажваха я мнозина, дори големци. Не един красив офицер-улан от гарнизона в Мьольон се беше опитвал да й се понрави. Нун обаче беше влюбена за пръв път и едно-единствено внимание я беше поласкало — вниманието на господин дьо Рамиер.

Полковник Делмар не изпитваше никакво желание да проследи докъде е стигнала връзката им; той се оттегли, щом се увери, че жена му не се интересува никак от този местен Алмавива. Все пак чу достатъчно, за да разбере колко голяма е разликата между любовта на клетата Нун, която влагаше в нея цялото си пламенно сърце, и на младежа от добро семейство, отдаден на преходното увлечение, който не губи разсъдъка си и мисли за утрешния ден.

Когато госпожа Делмар се събуди, видя до леглото си смутената и тъжна Нун. Индиана обаче простодушно беше повярвала на обясненията на господин дьо Рамиер, още повече че не един търговец се мъчеше да узнае с хитрост или измама тайната на фабриката Делмар. Така че тя отдаде смущението на девойката на вълнението и умората от нощта, а Нун се успокои, като видя, че полковникът влезе в добро настроение в стаята на жена си и заговори за вечерната случка като за нещо съвсем естествено.

Още сутринта сър Ралф беше проверил какво е състоянието на болния. Макар че беше паднал лошо, нямаше нищо сериозно; раната на ръката се беше затворила; господин дьо Рамиер пожела веднага да го отнесат в Мьольон и раздаде всичките си пари на прислужниците, за да не говорят по тази случка — страхувал се, че майка му, която живеела на няколко левги, ще се разтревожи, ако научи. Така че приказките за тази случка се разнесоха много по-късно, и то в различни варианти. Сведенията за английската фабрика на господин дьо Рамиер, брата на тукашния, потвърдиха обясненията му, които така навреме му бяха хрумнали. Полковникът и сър Браун проявиха деликатност и запазиха тайната на Нун, така че дори тя не разбра нищо и семейство Делмар скоро изобщо престана да се занимава с това произшествие.