Жорж Санд - Индиана

— И джобовете му са пълни със злато! — добави друг прислужник, който беше разкопчал жилетката на мнимия крадец.

— Странно — учуди се и полковникът, който гледаше не без вълнение човека, проснат пред него. — Ако е мъртъв, не е моя грешката; прегледайте ръката му, госпожо, и ако намерите дори една сачма…

— Бих искала да ви вярвам, господине — отговори госпожа Делмар, която проверяваше внимателно, хладнокръвно, запазила присъствие на духа, за каквото никой не би я сметнал за способна, пулса и туптенето на шийните артерии. — Наистина — добави тя — той не е мъртъв и му е необходима бърза помощ. Този човек не прилича на крадец и заслужава може би грижи; а дори да не ги заслужава, нашият дълг на жени ни повелява да му ги окажем.

След това госпожа Делмар нареди да пренесат ранения в билярдната зала, която беше най-близо. Съединиха няколко пейки, постлаха върху тях дюшек и Индиана, подпомогната от своите прислужници, превърза болната ръка, докато сър Ралф, който разбираше от хирургия, му пусна кръв.

През това време полковникът, смутен, защото не знаеше как да се държи, се беше озовал в положението на човек, който се е показал по-лош, отколкото е имал намерение. Той чувствуваше нужда да се оправдае пред очите на другите или по-скоро да накара другите да го видят през неговите собствени очи. Остана под колонадата сред прислужниците си и взе участие в дългите разпалени, многословни и ненужни коментарии, каквито обикновено се правят в такива случаи. Льолиевр за двадесети път разказваше с най-големи подробности как е протекло всичко: изстрелът, падането и последиците; а полковникът, станал отново добродушен сред своите хора, както обикновено след като е излял яда си, приписваше грозни намерения на човека, който се беше промъкнал в частна собственост през нощта, прескачайки стените. Всички бяха на мнението на господаря, когато градинарят го дръпна настрана и му каза, че крадецът приличал като две капки вода на младия собственик, който току-що се бил настанил в съседство и когото той видял преди три дни да разговаря с госпожица Нун на селския празник в Рюбел.

Тези обяснения дадоха нова насока на мислите на господин Делмар. По широкото му лъскаво и плешиво чело изпъкна голяма вена, чиято поява при него беше предвестник на буря.

„Дявол да го вземе! — каза си той, като стисна юмруци. — Госпожа Делмар проявява твърде голямо внимание към този франт, който прескача стените, за да дойде у дома.“

И той влезе в билярдната блед и треперещ от гняв.

— Успокойте се, господине — посрещна го Индиана, човекът, срещу когото сте стреляли, ще се съвземе след няколко дни, поне така се надяваме, макар че още не е дошъл на себе си…

— Работата не е в това, госпожо — отговори полковникът със сподавен глас, — но много бих желал да ми кажете името на този интересен пациент и защо е бил толкова разсеян, та е прескочил оградата на моя парк, за да тръгне по алеята към къщи.

— Нямам никаква представа как се казва — отговори госпожа Делмар така студено и гордо, че ядосаният й съпруг за миг се обърка.

Но скоро, обзет отново от своите ревниви подозрения, той процеди полугласно:

— Ще го узная, госпожо, бъдете сигурна, че ще го узная.

Понеже госпожа Делмар се преструваше, че не забелязва гнева му, и продължи да се грижи за ранения, той излезе, за да не избухне пред прислужниците, и извика на градинаря:

— Как се казва онзи съсед, който приличал, както разправяш на нашия крадец?

— Господин дьо Рамиер. Той купи малката английска къща на господин дьо Серси.

— Що за човек е той? Благородник, конте, красавец?

— Много хубав господин, благородник, мисля.

— Сигурно е така — съгласи се надменно полковникът. — Господин дьо Рамиер! Кажи ми, Луи — добави той тихо, — никога ли не си го виждал да броди насам?

— Господине… миналата нощ… — смутено заекна Луи — видях наистина… може и да не е било това конте, не знам вече, но истината е, че беше мъж.

— Ти лично ли го видя?

— Както виждам вас, стоеше под прозорците на оранжерията.

— И ти не му удари един с дръжката на лопатата?

— Канех се да го сторя, господине, но изведнъж видях една жена в бяло, която излезе от оранжерията и се отправи към него. Тогава си казах: „Може би на господина и госпожата е хрумнало да се поразходят, преди да се зазори“, и се прибрах да спя. Тази сутрин обаче, като чух Льолиевр да приказва за някакъв крадец, чиито следи открил в парка, си казах: „Тук се крие нещо нечисто.“