Жорж Санд - Индиана

Това всъщност незначително обстоятелство оказа неочаквано въздействие върху настроението на господин Делмар. Когато равната светлина на свещта замени трептящия блясък на огъня в камината, той изведнъж забеляза колко страдалчески и изнемощял вид има жена му тази вечер, видя уморената й поза, дългите й черни коси, падащи върху отслабналите й бузи, тъмните сенки под помръкналите й зачервени очи. Обиколи няколко пъти стаята, после се върна при жена си и рязко промени разговора.

— Как се чувствувате днес, Индиана? — запита той с непохватността на човек, чието сърце и характер рядко действуват съгласувано.

— Както обикновено, благодаря — отговори тя, без да проявява нито изненада, нито обида.

— Както обикновено не е отговор или по-скоро е чисто женски отговор, уклончив, който не означава нито „да“, нито „не“, нито добре, нито зле.

— Точно така, нито съм добре, нито съм зле.

— Нищо подобно — грубо възрази полковникът, — вие лъжете! Знам, че не се чувствувате добре. Казали сте го на тук присъствуващия сър Ралф. Да не би аз да лъжа? Кажете, господин Ралф, спомена ли ви тя такова нещо или не?

— Спомена ми — отговори флегматично сър Ралф, без да обръща внимание на укорителния поглед, който му хвърли Индиана.

В този миг в стаята влезе четвърто лице — домакинът на къщата, бивш сержант от полка на господин Делмар.

Той обясни с няколко думи на господин Делмар, че според него крадците на въглища са се промъкнали предишните нощи точно в този час в парка, ето защо му била необходима пушка, за да обиколи навсякъде, преди да затвори вратите. Господин Делмар, който съзря в това произшествие някакво войнствено приключение, взе веднага ловната си пушка, даде една и на Льолиевр и се накани да излезе.

— Как? — ужасено извика госпожа Делмар. — Нима се готвите да убиете някой беден селянин за няколко торби въглища?

— Ще убия като куче — отговори Делмар, разгневен, че му възразяват — всеки, който броди нощем в имението ми. Ако познавате закона, госпожо, щяхте да знаете, че той ми дава тази власт.

— Отвратителен закон — отговори разпалено Индиана.

После се овладя и добави по-спокойно:

— А ревматизмът ви? Забравяте, че вали и ако излезете тази вечер, утре ще легнете болен.

— Изглежда, много ви е страх, че ще бъдете задължена да се грижите за стария си мъж — отговори Делмар и рязко блъсна вратата.

После излезе, като продължаваше да мърмори срещу възрастта си и срещу жена си.

Двете лица, които назовахме Индиана Делмар и сър Ралф, или ако предпочитате господин Родолф Браун, продължиха да седят един срещу друг така спокойни и студени, сякаш съпругът беше при тях. Англичанинът дори не помисли да се оправдава, а госпожа Делмар чувствуваше, че няма сериозна причина да го упрекне; той се бе намесил в разговора с добро намерение. Все пак накрая тя се насили да прекъсне мълчанието и се реши да го посмъмри.

— Не беше красиво от ваша страна, драги Ралф — каза тя. — Нали ви бях забранила да повтаряте думите, изплъзнали ми се в момент на болка, а господин Делмар е последният човек, когото бих желала да осведомя за болестите си.

— Не ви разбирам, скъпа — отговори сър Ралф. — Вие сте болна, а не желаете да се лекувате. Наложи ми се да избирам между двете възможности: да ви загубя или да предупредя мъжа ви.

— Да — усмихна се тъжно госпожа Делмар, — и, разбира се предпочетохте да предупредите върховната власт!

— Грешите, наистина грешите, повярвайте ми, като се гневите така срещу полковника; Той е честен, достоен човек.

— Кой е казал обратното, сър Ралф?…

— Как кой? Вие самата, без да искате, Вашата тъга, болезненото ви състояние и, както сам той отбеляза, зачервените ви очи говорят на всички всеки миг, че не сте щастлива…

— Мълчете, сър Ралф! Отивате твърде далеч. Не съм ви разрешила да си позволявате толкова много.

— Виждам, че ви ядосвам, но какво да правя! Не умея. Не зная тънкостите на вашия език и освен това имам нещо много общо с мъжа ви, нямам представа, както и той, какво трябва да кажа на жените нито на английски, нито на френски, за да ги утеша. Друг някой би ви дал възможност да разберете без много приказки мисълта, която аз изразявам тъй непохватно, би намерил начин да спечели доверието ви, което се затваря пред мен. Не за пръв път откривам, във Франция особено, че придават по-голямо значение на думите, отколкото на мислите. А жените предпочитат…

— О, вие страшно презирате жените, драги Ралф. Аз съм тук сама срещу двама; трябва да се примиря с мисълта, че никога няма да бъда права.