Жорж Санд - Индиана

През една прохладна и дъждовна есенна вечер трима души седяха замислени в малък замък в Бри, загледани в разпилените главни на камината, в бавно отмерващата часовете стрелка на стенния часовник. Двамата сякаш мълчаливо се подчиняваха на скуката и пустотата, тегнещи над тях: но третият явно се дразнеше: въртеше се на стола, едва сподавяше отегчените си прозявки, разбъркваше с машата жаравата, сякаш се бореше срещу някакъв общ враг.

Този човек, много по-възрастен от другите двама, беше господарят на къщата — полковник Делмар, стар храбър воин в оставка, бивш красавец, сега натежал, с оплешивяло чело, с посивели мустаци и застрашителен поглед; господар в пълния смисъл на думата, пред когото трепереше всичко живо — жена, прислуга, коне и кучета.

Най-сетне той не издържа и стана от стола си — омръзнало му беше да се чуди как да наруши мълчанието; Закрачи тежко из всекидневната със стегната стойка на бивш военен, изпъчен; отиваше донякъде, после се обръщаше изведнъж кръгом, с онова особено самодоволство, типично за човек, който обича да се показва — чудесен образец на офицер.

Но минали бяха дните на славата, когато лейтенант Делмар се опиваше от победите по бойните полета; висш офицер в оставка, забравен сега от неблагодарното отечество, той трябваше да понася брачните несгоди. Беше женен за млада, красива жена, притежаваше хубав замък с всичките му пристройки, освен това работите му във фабриката вървяха добре; обаче беше винаги в лошо настроение, а тази вечер повече от когато и да било; защото времето беше влажно, а полковникът страдаше от ревматизъм.

Той обхождаше важно своя стар салон, мебелиран в стил Луи XV, като от време на време се спираше ту пред една врата с фрески, над която голи амури обкичваха с гирлянди от цветя кротки кошути и миролюбиви глигани, ту пред едно пиано, претоварено с бездарни и нескопосани изображения, чиито криволици и безкрайни плетеници уморяваха очите. Но това моментално отвличане на вниманието не пречеше на полковника при всяка обиколка да хвърля дълбок и прозорлив поглед към останалите двама мълчаливи мъж и жена; той следеше внимателно ту единия, ту другия; така вече цели три години бдеше над своето крехко и скъпо съкровище — жена си.

Защото тя беше деветнадесетгодишна и ако можехте да я зърнете до тази огромна бяла мраморна камина, украсена с позлатени инкрустации, ако можехте да я зърнете тъй тъничка, бледа, тъжна, опряла лакът на коляното си, сред този стар дом, до този стар мъж, подобна на зимно цвете, разцъфнало в старинна ваза, вие бихте съжалили жената на полковник Делмар, а може би самия полковник повече и от жена му.

Третият обитател на този уединен дом седеше от другата страна на пламтящата камина. Той беше мъж в силата и разцвета на младостта, с блестящ тен, с буйна руса коса и гъсти бакембарди — пълна противоположност на посивелите коси, на повехналото и сурово лице на господаря на къщата; но дори човек с не кой знае колко голям художествен усет би предпочел суровото и строго изражение на господин Делмар пред правилните, неизразителни черти на младия мъж. Подпухналото лице, открояващо се върху чугунената плоча на камината, втренченият в пламтящите дърва поглед бяха по-оцветени от руменото лице на светлокосия млад човек. Впрочем със стройното си и силно тяло, с чистата линия на тъмните вежди, с гладката белота на челото, със спокойните ясни очи, с красивите си ръце и дори със строгата елегантност на ловджийския си костюм той би минал за красавец в очите на всяка жена, придържаща се към тъй наречените философски вкусове на миналия век. Но младата и стеснителна жена на господин Делмар може би никога не беше поглеждала по такъв начин мъж; може би между тази крехка и болнава жена и този мъж, който обичаше да си поспива и да си похапва, нямаше нищо общо. Напразно домашният аргус се мъчеше да улови някой поглед, въздишка или трепетно влечение между тези две толкова различни същества. След като не намери повод за ревност, той стана още по-мрачен и с рязко движение пъхна ръцете си дълбоко в джобовете.

Единственото щастливо гальовно същество в тази компания беше едно красиво ловджийско куче от породата грифони, отпуснало глава върху коленете на седналия мъж. То имаше дълго тяло, огромни мъхести лапи, заострена като на лисица муцуна и умно изражение, а сред разрошената козина две големи златисти очи блестяха като топази. Очите на ловджийското куче, кръвясали и страшни в разгара на лова, сега бяха изпълнени със спокойствие и безкрайна нежност. И когато господарят, предмет на тази инстинктивна любов, понякога много по-силна от разумните човешки чувства, прокарваше пръсти в сребристата копринена козина на красивото куче, очите на животното искряха от удоволствие, то размахваше дългата си опашка и докосваше камината, разпръсквайки пепел по паркета.