Жорж Санд - Индиана

Може би тази домашна сцена, полуосветена от пламъците на камината, би могла да послужи за сюжет на картина от Рембранд. Бяла светлина за миг озаряваше стаята и лицата, а после преливаше в червените отблясъци на жаравата и гаснеше; тогава потъваше в мрак и обширната всекидневна. Всеки път, когато минаваше пред огъня, господин Делмар изникваше като сянка, а после внезапно изчезваше в тайнствения здрач на салона. Върху овалните рамки, украсени с цветчета, върху медальоните и панделките на резбите, върху абаносовите мебели с медни инкрустации, върху корнизите над дървената ламперия тук-таме играеха златни ивици светлина. Когато една главня угаснеше в камината и отстъпеше блясъка си на друга, още неразпалена, доскоро осветените предмети потъваха в сянка и нови очертания се открояваха в мрака. Така се разкриваха постепенно всички подробности на картината — конзолата, поддържана от три големи позлатени тритона, рисуваният таван, изобразяващ небе с облаци и звезди, тежките драперии от тъмночервена дамаска с дълги ресни, в различни оттенъци, и широките дипли, които сякаш се раздвижваха, когато ги докоснеше колебливата светлина.

Човек би помислил, загледан в открояващите се на фона на камината неподвижни мъж и жена, че те се страхуват да не нарушат спокойствието на тази сцена; застинали и вкаменени като герои от приказка, те сякаш се бояха, че при най-малката дума, при най-малкото движение над тях ще се срутят стените на фантастичен град; а господарят на дома, сбърчил чело, единствен нарушаваше с равномерната си крачка тъмнината и мълчанието, подобно на вълшебник, който ги държи омагьосани.

Най-сетне кучето, улавяйки един благосклонен поглед на господаря си, отстъпи пред магнетичната власт, която имат очите на човека над умните животни. То излая нежно и плахо и постави с неподражаема гъвкавост и изящество двете си лапи върху раменете на своя обичан господар.

— Долу, Офелия! Долу!

И младият човек се скара строго на английски на послушното животно, което, засрамено и разкайващо се, се помъкна към госпожа Делмар, сякаш да я помоли за закрила. Госпожа Делмар обаче остана все така замечтана и позволи на Офелия да облегне глава върху белите й, скръстени на коленете ръце, без дори да я погали.

— Това куче вече се настани като у дома си в салона! — каза полковникът, тайно доволен, че най-после е намерил причина за разправия, колкото да мине време. — Марш в колибата, Офелия! Вън, глупаво куче!

Ако някой можеше да види сега госпожа Делмар, той би отгатнал в тази незначителна и дребна случка от всекидневието печалната тайна на целия й живот. Незабележима тръпка пробягна по тялото й, а ръцете й, с които, без да съзнава, поддържаше главата на любимото куче, се обвиха бързо около косматия му врат, сякаш за да задържат животното и да го предпазят. Господин Делмар измъкна ловджийския камшик от джоба на куртката си и се отправи заканително към нещастната Офелия, която легна в краката му, затвори очи и предварително изскимтя болезнено и страхливо. Госпожа Делмар пребледня още повече; гърдите й се повдигаха конвулсивно, тя вдигна към мъжа си големите си сини очи, изпълнени с безкраен ужас, и помоли:

— Милост, господине, не я убивайте!

При тези думи полковникът трепна. Огорчение замени пристъпа на гняв.

— Ясно ми е за какво намеквате — каза той. — От деня, когато от яд убих вашето ловджийско куче, вие непрестанно ме укорявате. Да не е кой знае колко голяма загуба? Куче, което никога не спазваше правилата на лова и все се хвърляше върху дивеча. За какво ни беше? Освен това вие го обикнахте едва след смъртта му: докато беше живо, не му обръщахте толкова внимание; сега обаче, когато него го няма, това ви дава повод да ме упреквате…

— Нима някога съм ви упреквала? — запита госпожа Делмар с тази кротост, която снизходително проявяваме към хората, които обичаме, или от уважение към себе си, ако имаме работа с хора, които не обичаме.

— Не исках да кажа това — възрази полковникът с полубащински, полусъпружески тон, — но в сълзите на някои жени се таят много по-жестоки укори, отколкото във всички проклятия на други. Дявол да го вземе, госпожо, знаете, че не обичам да плачат около мене…

— Мисля, че никога не сте ме виждали да плача.

— Ах, а да не би да не виждам постоянно зачервените ви очи! Боже мой, та това дори е по-лошо.

Докато траеше тази семейна разпра, младият човек стана и спокойно отпрати Офелия; после се върна, запали една свещ, постави я над камината и седна срещу госпожа Делмар.