Жорж Санд - Индиана

Първото нещо, което видя госпожа Делмар, когато дойде на себе си, бяха опънатите черти на камериерката, разбърканите й влажни коси и тревогата й.

— Успокой се, горкичката ми — каза й тя с глас, изпълнен с доброта. — Моята болест ти се отразява по-лошо, отколкото на мене самата. Хайде, Нун, помисли за себе си: ти слабееш и плачеш, а трябва да живееш, миличка Нун, животът е пред тебе, тъй весел и красив!

Нун притисна пламенно ръката на госпожа Делмар до устните си и като обезумяла се огледа ужасено.

— Боже мой! — каза тя. — Госпожо, знаете ли защо е в парка господин Делмар?

— Защо? — повтори Индиана и слабата руменина, появила се по бузите й, изчезна. — Чакай, не се сещам вече… Ти ме плашиш! Какво се е случило?

— Господин Делмар — обясни Нун, заеквайки — разправя, че имало крадци в парка. Той обикаля с Льолиевр и двамата са с пушки…

— И какво от това? — запита Индиана, която сякаш беше очаквала да чуе някаква ужасна новина.

— Как какво, госпожо? — закърши ръце като обезумяла Нун. — Не е ли ужасно да си помислиш само, че ще убият човек?…

— Да убият човек! — извика госпожа Делмар и стана ужасена като разтревожено дете, доверчиво заслушано в приказките на бавачката си.

— Ах, да, те ще го убият! — като сдържаше риданията си, изплака Нун.

„Тези две жени са луди — помисли сър Ралф, който гледаше удивен странната сцена. — Впрочем — добави той на себе си — всички жени са луди.“

— Нун, какво приказваш? — поде госпожа Делмар. — Нима и ти вярваш, че има крадци?

— О, да бяха крадци! А то сигурно е някой беден селянин, дошъл да открадне наръч дърва за семейството си.

— Наистина би било ужасно! Но е малко вероятно. Толкова лесно е във Фонтенбло, в началото на гората да се откраднат дърва, че никой няма да се спусне да краде в парк, ограден със стени… Точно така! Господин Делмар няма да намери никого в парка. Успокой се…

Нун обаче не слушаше; тя сновеше от прозореца на салона до лежащия стол на господарката си, дебнеше и най-малкия шум, сякаш се чудеше дали да изтича след господин Делмар, или да остане при болната.

Безпокойството й се стори така странно и неуместно на господин Браун, че той излезе от обичайното си спокойствие и като стисна силно ръката й, каза:

— Да не сте си загубили ума? Не виждат ли, че плашите господарката си и вашите глупави страхове страшно я тревожат.

Нун не го чуваше; тя гледаше господарката си, която трепереше, сякаш беше засегната от електрически ток. Почти в същия миг пушечен изстрел разтърси стъклата на салона и Нун падна на колене.

— Що за глупави женски страхове! — възкликна отегчено сър Ралф. — Сигурно ей сега ще ви донесат победоносно някой убит из засада заек и тогава самите вие ще се надсмеете на себе си.

— Не, Ралф — каза госпожа Делмар, като се отправи с решителна крачка към вратата. — Убедена съм, че е пролята човешка кръв.

Нун нададе пронизителен писък и се строполи на пода. Тогава чуха гласа на Льолиевр, който викаше откъм парка:

— Улучен! Улучен! Добро попадение, господин полковник! Злосторникът е повален!

Сър Ралф започна да се безпокои. Той последва госпожа Делмар. Няколко мига по-късно донесоха под колонадата на къщата окървавен човек, който не даваше признаци на живот.

— Без много шум! Без викове! — заповяда със сурова радост полковникът на слугите си, които се суетяха изплашени около ранения. — Това е шега, пушката ми беше заредена със сачми. Мисля дори, че не го улучих; падна от страх.

— А тази кръв, господине? — запита госпожа Делмар и в гласа й звучеше дълбок упрек. — От страх ли тече?

— Защо сте тук, госпожо? — извика господин Делмар. — Какво правите тук?

— Дойдох, за да поправя, както ми повелява дългът, злото, което вие сте причинили, господине — отговори тя студено.

И пристъпвайки към ранения със смелост, каквато никой от присъствуващите не се бе решил да прояви, тя доближи до лицето му запалена свещ.

Тогава вместо очаквания бедняк в жалки дрипи всички видяха млад човек с благородно лице, грижливо облечен, в ловджийски костюм. Ръката му беше леко ранена; разкъсаните дрехи обаче и припадъкът му показваха, че е паднал лошо.

— Точно така! — каза Льолиевр. — Падна от двадесет фута височина. Прекрачваше стената, когато полковникът го улучи и няколко сачми или може би малко сол в дясната ръка му попречиха да се задържи. Видях го, като се строполи, и дори не се опита да избяга, горкият.

— Просто да не повярваш — забеляза една от прислужниците, — че човек може да се забавлява с кражби, след като е толкова хубаво издокаран!