Жорж Санд - Индиана

— Защо не ме предупреди веднага, тъпак такъв?

— Боже мой, господине, в живота има такива деликатни положения…

— Ти като че ли си позволяваш да изказваш подозрения! Що за глупак; ако още веднъж през ума ти мине такава безсрамна мисъл, ще ти откъсна ушите. Знам много добре кой е тоя мошеник и какво е търсил в градината ми. Зададох ти всички тези въпроси, за да разбера колко пазиш оранжерията. Помни, че там цъфтят редки растения, на които госпожата много държи, и че има наистина луди любители, готови да окрадат топлиците на съседите си; мене си видял миналата нощ при госпожа Делмар.

И нещастният полковник се отдалечи по-обезпокоен и по-раздразнен от преди, оставяйки своя градинар, не съвсем убеден, че съществуват такива запалени цветари, готови да се изложат на пушечни изстрели само и само да се сдобият с някой рядък разсад.

Господин Делмар влезе в билярдната зала и без да обръща внимание на ранения, който започваше да се свестява, започна да претърсва джобовете на дрехата му, захвърлена на стола; човекът протегна ръка и му каза със слаб глас:

— Вие желаете да узнаете кой съм, господине; не се мъчете да откриете. Ще ви кажа, когато останем насаме. А дотогава моля да ме избавите от неудобството да ви обяснявам кой съм, след като съм изпаднал в такова смешно и глупаво положение.

— Жалко наистина — отговори язвително полковникът, — но признавам ви, че това мен не ме засяга. Надявам се все пак да се срещнем двамата, така че ще отложа дотогава нашето запознанство. А сега бихте ли ми казали къде да ви пренесем?

— В кръчмата на най-близкото село, ако обичате.

— Но господинът е в такова състояние, че не бива да бъде пренасян — бързо се намеси госпожа Делмар, — не е ли така, Ралф?

— Състоянието на господина твърде много ви вълнува, госпожо — забеляза полковникът. — Вие излезте — нареди той на прислужниците. — Господинът се чувствува по-добре и сега ще има сили да ми обясни как така се е озовал в дома ми.

— Да, господине — отговори раненият, — и моля всички, които имаха добрината да се погрижат за мене, да изслушат признанието ми. Чувствувам колко важно е поведението ми да не бъде изтълкувано лошо, а и за мене е много важно да не се покажа такъв, какъвто всъщност не съм. Ето какво е провинението ми, ето как се озовах у вас. Вие, господине, сте построили с много прости средства, известни само на вас, фабрика, чиято работа и производство далеч надминават производството на всички подобни фабрики в този край. Брат ми притежава в Южна Франция подобно предприятие, чието поддържане поглъща огромни средства. Работите вървят все по-зле, а аз узнах за вашите успехи; ето защо си наумих да ви поискам съвет — великодушна услуга, която не би могла да навреди на вашите интереси, тъй като брат ми произвежда съвсем други продукти. Но вратата на вашата английска градина ми беше грубо затворена; и когато пожелах да се обърна към вас, казаха ми, че вие в никакъв случай няма да ми разрешите да посетя предприятието ви. Обезкуражен от този нелюбезен отказ, реших с риск на живота и на честта си да спася живота и честта на моя брат; промъкнах се у вас през нощта, прескачайки стените, и се опитах да проникна във фабриката ви, за да разгледам машинариите. Бях решил да се скрия в някой ъгъл, да подкупя работниците, да открадна вашата тайна, с една дума, да помогна на един честен човек, без да ви навредя. Такава е вината ми. А сега, господине, ако желаете и друго удовлетворение, ще го получите веднага щом бъда в състояние да ви го дам и може би дори сам ще ви го поискам.

— Мисля, че всичко е наред, господине — отговори полковникът, полууспокоен от една голяма тревога. — Всички вие сте свидетели на обяснението на господина. Аз съм предостатъчно отмъстен, дори да предположим, че има за какво да се отмъщава. Излезте сега и ни оставете да поговорим за моето печелещо предприятие.

Слугите излязоха, но това помирение заблуди само тях. Раненият, изгубил сили от дългата реч, не беше способен да прецени тона, с който бяха произнесени последните думи на полковника. Той падна в ръцете на госпожа Делмар и изгуби съзнание за втори път. Наведена над него, тя не обръщаше никакво внимание на разгневения си мъж, а господин Делмар и господин Браун, единият с бледо и сгърчено от недоверие лице, други ят, спокоен и невъзмутим както обикновено, се гледаха мълчаливо и въпросително.

Господин Делмар нямаше защо да казва каквото и да било, за да бъде разбран. Все пак той дръпна Ралф настрана и му каза, като стисна до болка пръстите му: