Жорж Санд - Индиана

— Дай ни доказателство, че ние грешим, братовчедке, бъди като преди здрава, весела, свежа, жизнерадостна; припомни си остров Бурбон и нашето прелестно кътче Берника, и нашата дружба, на толкова години, на колкото си ти…

— Спомням си също и баща си… — подчерта тъжно Индиана, като подаде ръка на Ралф.

Двамата потънаха в дълбоко мълчание.

— Индиана — обади се след малко Ралф, — щастието винаги зависи от нас. Често трябва само да протегнем ръка, за да го уловим. Какво ти липсва? Имаш добро положение, което може би е за предпочитане пред богатството, чудесен съпруг, който те обича от цялото си сърце и, осмелявам се да добавя, искрен и предан приятел…

Госпожа Делмар леко стисна ръката на сър Ралф, но не промени позата си; остана със сведена глава, втренчила овлажнелите си очи във вълшебната игра на жаравата.

— Вашата тъга, скъпа приятелко — продължи сър Ралф, — се дължи на болезненото ви състояние; кой от нас може да избегне тъгата, сплина? Огледайте се, ще видите, че мнозина ви завиждат и с право. Човекът е така устроен, винаги да се стреми към онова, което му липсва…

Ще спестя на читателя множеството банални умозаключения, които добрият сър Ралф изреди с еднообразен и дотеглив като мислите му тон. И то не защото беше глупак, а защото не беше вещ по тези въпроси. Не му липсваха нито здрав разум, нито опит; но да утешава жена, беше, както сам той признаваше, извън възможностите му. Освен това той така малко разбираше мъката на другите, че дори при най-добро желание да намери лек, всъщност само подлютяваше раната. Чувствуваше добре колко е непохватен, затова рядко показваше, че забелязва огорченията на приятелите си; и в този случай трябваше да направи неимоверни усилия, за да изпълни това, което смяташе за най-мъчителния дълг на дружбата.

Като забеляза, че госпожа Делмар едва го слуша, той млъкна и сега в стаята се носеха хилядите гласчета, шепнещи в разгорилите се дърва, жалната песен на разпалената, запламтяла цепеница, пращенето на кората, която се сгърчва, преди да разцъфне, и леките фосфоресциращи избухвания на дървесината, разпръскващи синкав пламък. От време на време кучешки вой се смесваше със слабото свистене на вятъра, промъкващ се през процепите на вратата, и с шума на дъжда, който шибаше стъклата. Може би това беше една от най-тъжните вечери на госпожа Делмар в малкия й замък в Бри.

Пък и някакво смътно очакване тегнеше над тази впечатлителна душа, над тази жена, цяла изтъкана от нерви. Слабите същества живеят вечно обзети от страхове и предчувствия. Госпожа Делмар като всички креолки беше болезнено нервна, преследвана от суеверия; нощните съзвучия, промените в лунната светлина й предвещаваха разни събития, предвещаваха близки нещастия, а нощта, изпълнена с тайни призраци, шепнеше на тази мечтателна и тъжна жена с глас, който само тя умееше да разбира и да тълкува според своите страхове и страдания.

— Може би ще ме помислите за луда — каза тя, като издърпа ръката си, която сър Ралф още държеше, — но чувствувам, че ни заплашва беда. Опасност е надвиснала над някого… сигурно над мене… разберете ме, Ралф, аз се вълнувам, струва ми се, че ще настъпи голяма промяна в съдбата ми… Страх ме е — потръпна тя, — лошо ми е.

Устните й побеляха, както и бузите. Сър Ралф, уплашен не от предчувствията й, на които гледаше като на признаци на голяма физическа слабост, а от смъртната й бледост, дръпна бързо звънеца, за да извика някого на помощ. Никой не се отзова, а Индиана все повече отпадаше; Ралф, изплашен, я премести по-далече от огъня, положи я върху един лежащ стол и се засуети, завика слугите, потърси вода, благовонни соли; не намери нищо, щеше да скъса звънците, загуби се из лабиринта на тъмните стаи, кършейки ръце от нетърпение и яд към самия себе си.

Най-сетне се сети да отвори остъклената врата към парка и да извика Льолиевр и креолката Нун, камериерката на госпожа Делмар.

Нун дотича скоро от една от най-тъмните алеи на парка и бързо запита дали госпожа Делмар се чувствува по-зле от обикновено.

— Много зле — отговори сър Браун.

Двамата влязоха в салона и се помъчиха да свестят припадналата госпожа Делмар — той, суетейки се неловко и непохватно, тя, със сръчността и умението на предана жена.

Нун беше млечна сестра на госпожа Делмар; двете бяха израснали заедно и нежно се обичаха. Нун, висока и силна, пращяща от здраве, жизнена, подвижна, креолка с буйна, пламтяща кръв, затъмняваше с цъфтящата си хубост бледата, крехка красота на госпожа Делмар;но добротата и силната им привързаност една към друга унищожаваха помежду им всяка женска завист.