Жорж Санд - Индиана

Какво да се прави! Реймон беше човек със светски нрави, живееше изискано, обичаше поетично. За него работничката не беше жена и Нун само благодарение на своята необикновена красота бе успяла да го привлече в онзи ден на народно веселие. Реймон не беше виновен за всичко това; бяха го възпитали за висшето общество, бяха направлявали всичките му мисли към една единствена цел, бяха го убедили, че е роден за царски живот, а горещата му кръв го бе увлякла в такава еснафска любов. Беше направил всичко по силите си, за да се задоволи с нея — не успя; как да постъпи тогава? Благородни и необикновени мисли му минаваха през ума в дните, когато беше най-силно влюбен в Нун; искаше му се да я издигне до себе си, да узакони тяхната връзка… Да, кълна се в честта си, той си го беше помислил! Но любовта, която оправдава всичко, започна да отслабва. Тя си отиваше заедно с опасностите от приключението и съблазънта от тайнствеността. Бракът вече му се струваше невъзможен и обърнете внимание: Реймон разсъждаваше много логично и уж все в интереса на любовницата си.

Ако действително бе я обичал, той би могъл, като пожертвува заради нея бъдещето, семейството и доброто си име, да бъде щастлив и следователно да направи и нея щастлива; защото любовта е също такъв взаимен договор, както и бракът. Но какво бъдеще би могъл да създаде на тази жена, след като вече беше охладнял? Правилно ли беше да се ожени за нея, за да стои всеки ден мрачен, с оскърбени чувства, в тъжен дом? Да се ожени за нея, за да стане тя непоносима на семейството му, презряна от равните нему, смешна в очите на прислужницата му, да я въведе в общество, където не би се чувствувала на мястото си, където унижението би я убило, да я подложи на угризения на съвестта, като я накара да разбера всичките злини, които е причинила на любимия си.

Да, вие ще се съгласите с него, че не беше възможно, не беше благородно, никой не се бори така срещу обществото, този добродетелен героизъм прилича на героизма на Дон Кихот, който счупва копието си в крилата на вятърната мелница; желязна смелост, която вятърът с един замах разпръсва, рицарство от миналия век, предизвикващо съжаление в наши дни.

След като претегли така всичко „за“ и „против“, господин дьо Рамиер разбра, че е по-добре да прекъсне тази злополучна връзка. Посещенията на Нун започнаха да го измъчват. Майка му, която беше отишла да прекара зимата в Париж, сигурно скоро щеше да научи за тази скандална историйка. Тя дори вече започваше да се чуди на честите му пътешествия до вилата им в Серси и на това, че прекарва по цели седмици там. Той я беше уверил, че има сериозна работа, която искал да завърши далеч от шумния град, но този предлог започваше да става неубедителен. Реймон не искаше да лъже добрата си майка, да я лишава толкова време от грижите си; какво още да прибавя? Той чисто и просто напусна Серси и не се върна вече там.

Нун плака, чака, изпадна в отчаяние и виждайки, че времето минава, най-сетне се реши да му пише. Горката девойка! Това беше последният удар. Писмо на една камериерка! Макар че взе от копринената хартия и благоуханния восък на госпожа Делмар, макар че писмото избликваше направо от сърцето й… какъв правопис! Знаете ли какво може да означава за чувствата употребата на една сричка повече или по-малко? Уви! Горката полуграмотна девойка от остров Бурбон не знаеше дори, че езикът има граматически правила. Тя мислеше, че пише и говори така добре, както господарката си, и като видя, че Реймон не идва, си каза: „Писмото ми е тъй хубаво написано, че ще ми го доведе.“

Реймон нема смелостта да прочете докрай това писмо. То може би беше шедьовър на наивната и прелестна страст; Виржини може би никога не е писала такива очарователни неща на Пол, когато е напуснала родината си… Но господин дьо Рамиер побърза да го хвърли в огъня, за да не е черви пред себе си. Още веднъж повтарям, какво искате? Това са предразсъдъците на възпитанието, а честолюбието в любовта е това, което е личният интерес в дружбата.

В обществото бяха забелязали отсъствието на господин дьо Рамиер, а това не е малко за един човек в свят, където всички си приличат. Можеш да бъдеш умен и да държиш на светския живот, както можеш да бъдеш глупав и да го презираш. Реймон го обичаше и имаше право — в обществото го търсеха, харесваха го. Към него тази тълпа от безразлични или насмешливи кукли отправяше внимателни погледи и любезни усмивки. Нещастниците могат да бъдат мизантропи, но хората, които всички обичат, рядко са неблагодарни; така поне мислеше Реймон. Той беше признателен за малките прояви на внимание, стремеше се да получи уважението на всички, беше горд с многото си приятели.