Жорж Санд - Индиана

Мнозина от вас може би трудно ще повярват, че господин Реймон дьо Рамиер, блестящ и остроумен млад човек, надарен с различни таланти и големи качества, привикнал със светски успехи и галантни приключения, би могъл да изпита продължително чувство към една камериерка. Освен това господин дьо Рамиер не беше самодоволно конте, нито развратник. Вече казахме, че беше умен, тоест, че преценяваше какви са предимствата на благородния произход. Имаше известни принципи, когато размишляваше сериозно, но необузданите страсти го отвличаха често твърде далеч от тези негови принципи. Тогава той губеше способността си да разсъждава или по-право, избягваше да се представя пред съда на съвестта си; вършеше грешките си, като че ли без да иска, и човекът от вечерта се мъчеше да излъже човека от утрото. За нещастие, в него не надделяваха принципите — съвсем подобни на принципите на мнозина философи с бели ръкавици — и те го предпазваха от безразсъдните постъпки толкова, колкото и другите. Но принципите не задушаваха страстите му и това го правеше да се отличава в обществото, в което е толкова мъчно да бъдеш оригинален, без да станеш смешен. Реймон притежаваше дарбата дори когато е виновен, да не предизвиква омраза, да проявява странности, без да дразни, понякога дори съумяваше да събуди съчувствие у хора, които имаха всичкото основание да се оплакват от него. Съществуват такива щастливци, галени от всички, които имат допир с тях. Приятна външност и пламенно красноречие понякога заменят чувствителното сърце. Нямаме намерение да осъждаме сурово господин Реймон дьо Рамиер, нито да обрисуваме портрета му, преди да го накараме да се изяви с постъпките си. Сега го разглеждаме отстрани, както го гледа тълпата, край която минава.

Господин дьо Рамиер беше влюбен в младата креолка с големи черни очи, предизвикала възхищение на селския празник в Рюбел; но влюбен и нищо повече. Беше я заприказвал просто така, от нямане какво да прави, и успехът разпали желанията му; постигна повече, отколкото беше искал; в деня, в който покори това невинно сърце, той се прибра в къщи уплашен от победата си и разтревожено си каза: „Дано само да не ме обикне.“

Едва след като получи всички доказателства за любовта й, разбра колко силна е тя. Тогава се разкая, но беше късно; трябваше да се примири с бъдещето и всичките му последици или да отстъпи подло назад. Реймон не се поколеба: остави се да го обичат и продължи да обича от благодарност. Катереше се по стените на имението Делмар от любов към опасността; падна лошо поради собствената си неловкост и така се трогна от болката на младата си и красива любовница, че отсега нататък сам се оправда в собствените си очи, продължавайки да дълбае пропастта, в която Нун трябваше да падне.

Щом се възстанови, зимата престана да му се вижда студена, нощта — опасна, угризенията на съвестта изчезнаха, нямаше вече какво да го възпира да прекосява гората, за да се среща с креолката, да й се кълне, че обича само нея, че я предпочита пред всички жени на света, да й дава уверения, които винаги правят впечатление на клетите доверчиви девойки.

През януари госпожа Делмар замина за Париж с мъжа си; техният благороден съсед сър Ралф Браун се оттегли в земите си и Нун, останала стопанка в къщата на господарите си, можеше да изчезва под най-различни предлози. Това се оказа истинско нещастие за нея, тъй като лесните срещи с любовника й съкратиха мимолетното щастие, което й се беше паднало да изживее. Гората с нейната поезия, полилеите от скреж, лунните лъчи, тайнствената вратичка, бързото прокрадване сутрин, когато малките крачета на Нун оставяха следи по снега в парка, всички тези предпоставки, допълващи любовната игра, удължиха опиянението на господин дьо Рамиер. Нун, цяла в бяло, със спуснати черни коси, беше дама, кралица, фея; когато я съзреше как излиза от дома от червени тухли, тежка четвъртита сграда от времето на Регентството, в чиято архитектура имаше полуфеодални елементи, тя му се струваше като владетелка от Средновековието и в павилиона, пълен с екзотични цвета, където го опияняваше с чара на младостта и страстта си, съвсем леко забравяше всичко, над което щеше да се замисли по-късно.

Но когато, забравила всяка предпазливост и презряла на свой ред опасността, Нун идваше при него с бяла престилка и кокетна рокля, тя се превръщаше в камериерка, и то камериерка на красива дама, от което, разбира се, прислужницата винаги губи. А Нун беше много красива; нали я беше видял облечена така първия път на селското празненство, където си проби път сред множеството ухажори, за да се доближи до нея, и където пожъна малката победа да я отнеме от двадесет съперници. Нун често му напомняше нежно този ден; горката девойка не знаеше, че любовта на Реймон съвсем не е започнала от такава далечна дата и че денят, с който тя се гордееше, за него всъщност беше само ден на удовлетворено тщеславие. Освен това смелостта, с която тя жертвуваше заради него доброто си име, смелост, която би трябвало да усили любовта му, не се нравеше на господин дьо Рамиер. Ако жената на някой пер на Франция се жертвуваше по този начин, това би било наистина ценна победа, но една камериерка! Това, което е прието да се смята за героизъм при едната, е безсрамие при другата. За първата ви завиждат множество ревниви съперници, за втората ви осъждат тълпа лакеи. Благородната дама жертвува за вас двадесетте си предишни любовници, камериерката един единствен — бъдещия си съпруг.