Жорж Санд - Индиана

Докато очакваха този миг, мъжете я обсаждаха и я канеха на танц.

— Побързайте — говореше някакъв романтичен денди на своите приятели. — Ей сега ще пропеят петлите и крачетата на вашата партньорка ще престанат да докосват паркета. Обзалагам се, че не усещате вече ръката й в ръката си.

— Погледнете колко мургаво и оригинално лице има господин дьо Рамиер — каза една художничка на събеседника си. — Не ви ли се струва, че до тази млада, бледа, крехка красавица неговата мъжественост подчертава изяществото на дамата.

— Тази млада красавица — обясни една от дамите, която познаваше всички и изпълняваше на тези събрания едва ли не ролята на справочник — е дъщеря на онзи стар безумец дьо Карважал, който в желанието си да остане докрай жозефинист отиде да умре разорен на остров Бурбон. Това красиво екзотично цвете, мисля, е много глупаво омъжено, но леля й е добре поставена в двора.

Реймон се беше приближил до красивата креолка. Странно вълнение го обхващаше всеки път, когато я погледнеше; той беше виждал вече това бледо и тъжно лице в един от своите сънища; затова сега очите му я обгръщаха с онази радост, която изпитваме, когато намерим отново едно прелестно видение, което сме смятали изгубено завинаги. Вниманието на Реймон смути тази, която беше го предизвикала; скромна и стеснителна, чужда на това общество, тя по-скоро се притесняваше от успеха си, отколкото да му се радва. Реймон обиколи салона, узна най-сетне, че тази жена се нарича госпожа Делмар, и я покани на танц.

— Вие не си спомняте за мене — каза й той, когато останаха сами сред тълпата, — но аз не съм ви забравил, госпожо. Макар че ви видях само за миг, като през мъгла; но в този миг вие проявихте такава доброта към мен, бяхте тъй изпълнена със съчувствие…

Госпожа Делмар потрепери.

— Ах, да, господине — каза бързо тя. — Това сте вие!… Аз също ви познах.

Тя се изчерви и сякаш се уплаши, че е нарушила приличието. Огледа се наоколо си, като че ли да провери дали някой не я беше чул. Смущението добавяше още по-голямо очарование към естествената й прелест и Реймон се развълнува до дъното на душата си, от гласа й, малко приглушен и така нежен, сякаш създаден да изрича молитва или благословия.

— Страхувах се — каза той, — че никога няма да ми се удаде случай да ви благодаря. Не можех да дойда у вас, а знаех, че се явявате рядко в обществото. Боях се също, че ако се доближа до вас, ще трябва да се видя с господин Делмар, а отношенията ми с него са такива, че срещата ни не би могла да бъде приятна. Колко съм щастлив, че този миг ми позволява да изплатя задължението на моето сърце!

— За мен би било още по-приятно — каза тя, — ако господин Делмар беше тук, за да приеме също своята част от този дълг; ако го познавахте малко повече, щяхте да разберете, че въпреки избухливостта си той е добър. Щяхте да му простите, че едва не стана ваш убиец, тъй като в сърцето си той страдаше много повече, отколкото вие от раната си.

— Да не говорим за господин Делмар, госпожо, аз му прощавам всичко от цялото си сърце. Бях виновен пред него и понесох заслуженото наказание; остава ми само да забравя за това. Но вие, госпожо, вие ми подарихте толкова нежни и великодушни грижи, че искам да си спомням цял живот вашата любезност към мен, вашите тъй чисти черти, ангелската ви нежност и тези ръце, които изсипаха балсам върху раните ми и които аз дори не можах да целуна…

Докато говореше така, Реймон държеше ръката на госпожа Делмар, готвейки се да танцува кадрил с нея. Той стисна нежно ръката й и всичката кръв на младата жена нахлу към сърцето й.

Когато я отведе до мястото й, госпожа дьо Карважал, лелята на госпожа Делмар, се беше отдалечила; танцуващите намаляха. Реймон седна до госпожа Делмар. Той се държеше непринудено, беше опитен в сърдечните работи; пламенните желания, устремът в любовта правят мъжете глупави пред жените. Мъжът с по-изхабени чувства бърза по-скоро да се понрави, отколкото да обича. И все пак господин дьо Рамиер се вълнуваше пред тази естествена и съвсем нова за него жена, вълнение, каквото не беше изпитвал никога досега. Може би причина за това бързо изникнало чувство беше споменът за нощта, прекарана край нея; тъй или иначе, истината е, че той й говореше с жар, и това, което му беше на сърцето, беше и на устата му.

Навикът да говори пред жените придаваше на думите му онази убедителност и сила, на които неопитната Индиана се поддаваше, без дори да подозира, че всичко това съвсем не е измислено за нея.