Жорж Санд - Индиана

И все пак въпреки изобилието от твърде познати романтични похвати, настроения и образи, романът „Индиана“ има своите достойнства. Феминистичен роман, той представлява обвинителна реч срещу обществото, което дава права и свобода само на мъжа.

Колкото и странно да изглежда, цялото действие в това произведение се води, и то твърде енергично, от жертвата, в чийто образ Жорж Санд въплъщава не само свои черти, но и черти на типичната модерна за времето жена. „Индиана — пише тя — е типичната жена, слаба и силна, уморена от тежестта на въздуха, но в състояние да носи небето. Плаха в живота, смела в дните на битките, сръчна и проницателна, за да улови развързаните нишки на съвместния нещастен живот, тя е наивна и глупава и не може да разбере истинската същност на своето щастие; тя се подиграва на целия свят, а се оставя да бъде измамена от един човек; без честолюбие за себе си, изпълнена е с честолюбие за обекта на своята любов; презира суетата на века за себе си, а се оставя да бъде прелъстена от човека, който е събрал в себе си цялата земна суета. Ето това е, аз мисля, жената, една невероятна смесица от слабост и енергия, величие и плахост — същество, съставено от две противоположни натури, възвишена и мизерна, умела в лъжата и лесна да бъде лъгана.“ Не ни учудва фактът, че този именно образ е бил особено привлекателен за тогавашния читател. Доказателство за това е присъствието във френския роман в продължение на повече от двадесет години на тъжната, носталгична героиня, принцеса в заточение, неразбрана самотна жена.

Сравнени с „Индиана“, селските романи „Дяволското блато“ и „Малката Фадет“, които Емил Фаге нарича „френските георгики“, представляват романи-идилии, с изчистена сюжетна линия, със стройна композиция и изключително дълбоко искрено чувство на симпатии и любов към простите хора от френското село. Шедьоври на пасторалния роман с идеализирани селяни и селянки, с приказния тон на повествованието, те напомнят стари, красиви легенди. Наистина това не е действителността. А по-скоро една поетична визия, която трансформира тази действителност по особен начин. И в двата малки романа се чувствува единство на тона, хармония на кадъра с персонажите, на чувствата с простите приключения. Завладява ни поезията на полето, на селото. Поезията, която идва от природата, от свежестта на въздуха, от парфюма на ливадите, и поезията, която се крие в простотата и искреността на чувствата и в чудесната наивност на персонажите, слисани пред величествените гледки на природата. Чрез тези две творби Жорж Санд показва в каква степен добротата е присъща на човека. Жермен и Мари от „Дяволското блато“, Ландри и Фадет от „Малката Фадет“ са привлекателни именно защото са непосредствени и чисти. Далеч от покварата на цивилизованото общество, освободени от всякакви принуди, те осъществяват себе си и намират лесно щастието. Чрез тези персонажи писателката отново ни връща към милата, неприемлива утопия за златния век, за всеобщото щастие, настъпила в резултат на незнайно по какъв път освобождаване на човека от всякакви принуди — икономически, политически и дори от принудите на традицията.

Обикновено тълкуват насочването на Жорж Санд към тези пасторални теми като бягство от проблемите на деня, като израз на разочарование от несполучливите социални движения на века. Но „Дяволското блато“ е написано преди Февруарската революция, в която активно участвува писателката. Именно този възторг пред чистотата на народа, който я вдъхнови, за да напише селските си романи, ще й позволи по време на първите дни след революцията да пише: „Видях народа, велик, възвишен, наивен, великодушен, най-прекрасния народ. Прекарах много нощи, без да спя, много дни, без да седна. Луди сме, пияни, щастливи, че сме заспали в калта и сме се събудили в небесата!“

Наистина разочарованието ще дойде по-късно, но то никога няма да откъсне писателката от народа, никога няма да я доведе до изолиране, до търсене щастието в отрицанието, до отказ да служи на човека и човечеството.

Думите на Виктор Юго, произнесени при нейното погребение, изразяват най-точно отношението на прогресивните умове на Франция и оценката, която „добрата дама от Ноан“ получи за своето човешко и литературно дело: „Оплаквам една мъртва и поздравявам една безсмъртна. Обичах я, възхищавах й се, обожавах я. Но загубили ли сме я? Не! Големите личности си отиват, но никога не изчезват. Би могло да се каже, че те всъщност се реализират… Поздравявам Жорж Санд за великото, което тя направи, и й благодаря за доброто, което стори.“