Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— Имам приятели. Всяка година си гостуваме за Коледа. Този път е мой ред да пътувам на запад.

— Хубава традиция. Реджина спомена, че доста често се возиш на влак. И май много хора те познават.

— О, просто характерът ми е такъв, лесно намирам приятели. Открай време е така. То като си крехка стеснителна женичка, не значи, че си цвете под похлупак.

В първия момент Том реши, че тя говори сериозно, но като я чу да се смее на собствената си шега, колебливо заключи, че Агнес Джоу не е чак толкова страшна. Стига да се държеше на нужната дистанция от бъбреците му и личните му вещи, всичко щеше да бъде наред.

— Момичето, при което отиваш… Намеренията ти сериозни ли са?

— Зависи какво наричаш сериозни намерения — рече Том. — От около три години се виждаме на приливи и отливи.

— На приливи и отливи? Това някаква калифорнийска измишльотина ли е?

— Наша си измишльотина.

— Мен ако питаш, не бих ви посъветвала да се жените. Два пъти съм опитвала и не се получи.

— Имаш ли деца?

— Една дъщеря, вече е голяма, разбира се. От първия ми брак. Със съпруг номер едно се запознах, когато работехме заедно за „Ринглинг Брадърс“.

— Работила си в цирка? Къде, в администрацията?

— О, не, артистка бях. Ездачка, акробатка, дори по въже съм ходила на младини.

— Трапецът е голяма магия!

— Тогава бях малко по-слабичка де. Дъщеря ми все още работи в цирка.

— Често ли я виждаш?

— Не.

Агнес Джоу си взе бирата и го остави. А той не изпита очакваното облекчение. Здравата му се беше лепнала тая жена. Засега я оприличаваше на безобидна брадавица, но все пак бодеше очите му. Заинтригуван бе, и то не само от празно любопитство. Нещо в разказа й не се връзваше и това пробуждаше у него познатата настървеност да разследва.

Влакът профуча през тунела „Греъм“ и малко след това намали, наближавайки Къмбърланд, Мериленд, известен навремето като Кралицата на Апалачите. „Кап“ бодро се добра до самия център и спря насред главната улица. Том зърна постройки, облицовани с тухла и дърво, хотел на „Холидей Ин“, „Макдоналдс“ и заведение на име „Градуси на сметка“, което вероятно беше много популярно, тъй като градът определено имаше зажаднял вид.

Скоро щяха да влязат в Пенсилвания, щата с най-странно прокараните граници. В някои моменти локомотивът и опашката на влака щяха да са в Мериленд, докато средните вагони щяха да тракат из Западна Вирджиния! Обяснението се криеше в идеално правата линия между Пенсилвания и Мериленд, докато крепката прегръдка със съседна Западна Вирджиния диктуваше границата да следва релефа. Когато преминаха прохода и без сътресения навлязоха в Пенсилвания, Том вдигна ръце от загадките на официалните щатски граници.

Както си седеше и зяпаше падащия сняг, в салона влязоха Елинор и Макс, следвани от верния Кристобал. Том си пое дълбоко дъх, довърши питието си и се запита дали не е време да поръча коктейли на едро при своя приятел Тайрон. Всяка капка алкохол му беше нужна, за да преживее предстоящото изпитание.

Макс и Кристобал не бяха сменили лъскавите си дрехи; младият секретар, с неизменните си слушалки и клетъчния телефон, пристъпваше с наперената походка на настървен воин от футуристичен филм. Елинор обаче се беше преоблякла и сега носеше тюркоазна пола, бяла памучна шемизета и метална верижка наместо колан, която подчертаваше тънката й талия. Косата бе прибрана и вдигната нагоре. Нищо чудно, каза си Том, да е взела душ в своята кабинка, горещата уханна пяна да е обливала това стройно апетитно… Не; той определено не можеше да си позволи да мисли подобни неща и да се надява да запази разсъдъка си. И в същото време фактът, че бе пожелала да се освежи и бе дошла, за да го види, му вдъхна чудесно чувство на увереност, което се стопи още щом забеляза изражението й. То бе твърде далеч от неподправеното блаженство. „Гибелно“ бе думата, която изникна в замаяното му от джина съзнание.

— Том! — избоботи Макс с ентусиазъм, който сякаш настояваше: „Аз не само съм неприлично богат, но и извънредно забавен.“ Групата потърси място да се усамоти. — Закъсняхме, извинявай — продължи Макс. — Ние с Елинор имахме да изясним някои неща. Ама че пътуване, а?

Кристобал зяпаше тъмнината отвън с маска на загриженост върху красивото си лице.

— Е, поне се движим нанякъде.

— За пръв път ли пътуваш с влак, Кристобал? — попита и Том.

— И за последен, надявам се.

За Том нямаше съмнение, че младокът си пада по частните самолети, където се лее шампанско, никой за нищо не го закача и той може да полегне в спуснатата седалка и да мечтае как много скоро ще се нареди сред титаните в киното.