Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Том поклати глава. Женшен, летящата Агнес Джоу, хора от всякакви раси и религии, важните клечки, омаяни от причудливите карти таро, и всичко това, примесено с вкусните обилни ястия — може би все пак имаше някаква магия във влаковете. Когато отпи и последната глътка вино, той с наслада отбеляза колко тихо и плавно се движи по релсите „Кап“ при скорост от нула километра в час.

Веднага след края на вечерята Том се запъти към салона, който, както скоро научи, беше наричан от пътниците ветерани бар-вагон. Преди години наистина бе имало барман в салона на горния етаж, но той бе изчезнал с поредното свиване на разходите. Том слезе долу, където Тайрон му предложи чаша питие, след което се върна в салона. Влакът продължаваше да стои неподвижно и той си погледна часовника. „Кап“ вече трябваше да наближава Конълсвил, Пенсилвания, а не бяха стигнали дори до Къмбърланд, Мериленд. Е, поне миризмата на дим не се усещаше.

Телевизорът в салона беше пуснат и в момента се въртеше „Гринч, който открадна Коледа“ с Джим Кери в ролята на Гринч. Малки и големи деца и техните родители се бяха скупчили пред екрана. Тук-там пътниците се бяха събрали на групички, приказваха си, отпиваха от чашите си, а имаше и няколко самотници, които просто се взираха в отраженията си в тъмните стъкла. Навсякъде се виждаха венци, гирлянди, всевъзможни коледни украшения. Том отпиваше джин, хапваше фъстъци и солени бисквитки и наблюдаваше близката група. Един мъж държеше в ръцете си книга, някаква жена плетеше, трети слушаше музика със слушалките си. А Том току поглеждаше към вратата в очакване да зърне Макс и Елинор, но засега напразно.

— Отивате някъде за Коледа? — подхвана той любезно, надянал съответното заинтригувано изражение. Откриваше, че джинът винаги отпуска и носи чувство на доволство, макар и да замайва главата.

Дамата с плетката вдигна очи и се усмихна.

— Отивам в Саут Бент, Индиана. Внукът ми е студент, предпоследна година в „Нотр Дам“. Гледам да сме заедно на празниците. Накрая май ще почна да му готвя, да му чистя и да го пера, но нямам нищо против. Така правят бабите. Все пак наближава Коледа. Кой би искал да остане сам?

— И аз казвам същото — увери я Том и се представи.

Тя протегна ръка.

— Полин Бийкън.

— Живеете в района на Вашингтон?

— Да, в Спрингфийлд, Вирджиния. А вие?

— В самата столица.

— Не знам как понасяте движението — намеси се мъжът с книгата, около четирийсет и пет годишен, оплешивяващ и закръглен. — Аз се връщам в Толидо. Бях във Вашингтон по работа, наложи се да наема кола и накъдето и да тръгнех, все трябваше да обикалям по околовръстното шосе. Представа нямам как се справяте. Все едно Дивият запад се е преселил при вас, че и моторизиран на всичко отгоре. Същинска лудница. — Той поклати глава. — Аз съм Рик — рече с усмивка. — Просто Рик от Толидо.

— Значи вие предпочитате влаковете?

— Не обичам да летя — заяви Полин. — А влаковете ме връщат в детството. Ами вие?

— Често летя, но взе да ми омръзва — сподели Том. — Реших да опитам този по-цивилизован начин за придвижване.

— Е, сега наникъде не се движим — рече Рик. — Обикновено аз също летя, но този път ми предложиха невероятно изгоден билет. — Той погледна навън и се намръщи. — Макар че в момента сделката не ми се вижда толкова изгодна. Поне ще си бъда у дома за Коледа.

— Имате ли семейство?

— Жена и шест деца. Вкъщи ме чакат четирима пубертета, три от тях момичета. И съвсем не ги разбирам, повярвайте.

— Момичетата са различни — заяви Полин.

Мъжът със слушалките вече бе надал ухо за какво се говори. Представи се като Тед от Милуоки.

— И момчетата не са лесни — рече той. — Имам четирима големи синове. Ама като се роди първият, цялата ми коса си беше на мястото, а я ме вижте сега, косъм не ми остана.

В този момент се появи Агнес Джоу с бира в ръка и седна при тях. Том побутна към нея купичката с фъстъци и бисквити и тя я опразни с едно загребване. Не си направи труда да се представи. Както и в ресторанта всички, изглежда, вече я познаваха.

— Ами ти, Том? — попита Рик. — Накъде пътуваш? При семейството?

Том поклати глава.

— Всъщност нямам семейство.

— Е, всеки има някъде семейство — отсече Полин.

— Не всеки — каза Агнес Джоу. — Аз също съм самотна.

— Не съм казал, че съм самотен. Аз съм репортер. Обиколил съм целия свят. Имам приятели в повече от шейсет различни страни.

— Приятелите са си приятели, но семейството е семейство — отново се намеси Полин и може би имаше право.