Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— Какви хора?

Отец Кели се приближи и огледа коридора за някое любопитно ухо. Том тутакси си представи, че е таен шпионин на баптистите или методистите, изпратен в Рим да изкопчи строго пазени църковни тайни от някой свещеник с голяма уста, които после описва с възнаградено злорадство, докато из Ватикана яростно хвърчат изпепеляващи меморандуми.

— Дойдоха с огромна лимузина, която спря досами влака. Съвсем дискретно се поинтересувах кои са… любопитен съм по природа, пък и хората не се стесняват да споделят каквото им падне, ако имат насреща си свещеник. Повярвайте, Том, стига да не им липсва въображение, хората са готови да изповядат всяко деяние, истинско или измислено, и слава богу, обикновено е по-скоро второто. Двама са, поне така чух. Единият бил прочут режисьор, продуцент или нещо такова, макар че не чух името. Другият е актьор или може би писател. Пътуват с влака, защото подготвят филм за някакво подобно пътуване.

Кинаджии, каза си Том, филмова звезда. Може би затова нещо в единия от двамата му се бе сторило познато.

— Какво съвпадение — каза на глас.

— Не разбирам. — Свещеникът го погледна въпросително.

Том обясни, че се готви да опише едно такова пътуване, и старецът като че ли се зарадва от новината.

— Е, подходяща тема сте избрали за статията си. Аз самият много съм кръстосвал с влак и всеки път пътуването е било пълно с изненади.

— Вече и аз започвам да го вярвам — призна Том.

След като се раздели с отец Кели, Том продължи през следващото отделение спални купета. Те бяха съвсем обикновени, без баня или душ. Общи бани имаше и на двете нива, а както бе научил от Реджина, на долното се намираха и по-просторни душ-кабини, от които вероятно щеше да се възползва, вместо да рискува да се заклещи в онази в собственото му купе. В луксозната част — поради по-големите си размери — купетата бяха разположени само от едната страна на коридора. Обикновените, много по-малки купета бяха разположени от двете страни и коридорът оставаше по средата. Том забеляза чифт протегнати ръце, хванати една за друга.

Приближи се и видя, че това са познатите му притеснени младежи. Купетата им бяха едно срещу друго, момчето отдясно, момичето — отляво.

— Трябва ли да платя такса, за да мина? — пошегува се той.

И двамата се усмихнаха в отговор.

— Извинете — рече момчето, а момичето свенливо извърна очи. Изглеждаха около двайсетгодишни, а нищо чудно да бяха брат и сестра — и двамата бяха руси, много светли.

— Отивате в Чикаго за празниците, а?

— Всъщност… — поде неловко момчето.

— Стив — прекъсна го момичето, — та ние дори не го познаваме.

— Вижте — рече Том, — във влак е някак по-различно. Ще пътуваме доста дълго заедно. Това кара хората да се отпуснат. Нека пръв да се представя. Аз съм писател, ще опиша пътуването през страната ни. Това е моята история, а вашата?

Двамата се спогледаха и отново Стив пое инициативата.

— Всъщност ние ще се женим.

Том приклекна и им подаде ръка.

— Поздравления. Това е страхотно. Впрочем името ми е Том.

— Аз съм Стив, а годеницата ми се казва Джули.

— Значи смятате да затегнете примката в Чикаго?

— А, не, ще се оженим във влака.

— Във влака? В този ли?

— Не — отвърна Джули. — В „Саутуест Чийф“, на път за Ел Ей. Той тръгва утре следобед. — Акцентът й звучеше южняшки, а напевният говор на Стив издаваше, че е отраснал в Нова Англия.

— Това наистина е страхотно. И аз продължавам със същия влак.

Том всъщност бе възнамерявал да направи предложение на Елинор във влака, с който се връщаха във Франкфурт, след като бяха посетили Кьолнската катедрала. Пътуваха в трета класа, макар да си бяха купили билети за първа, което не бяха проумели заради оскъдните си познания по немски. В онези години железопътната линия минаваше успоредно на Рейн и докато следваха реката, Том все се питаше кой ще е най-подходящият момент да изрече намерението си. Първоначалният му план предвиждаше да й предложи в катедралата, но се бяха озовали сред множество туристи с фотоапарати и пищящи деца, тъй че реши да изчака. Бездруго това щеше да бъде единственото подобно предложение за целия му живот, затова държеше всичко да бъде съвършено.

Напевното тракане на колелата, изминалият натоварен ден, няколкото халби „Пилзен“, вкусният черен немски хляб и сочните наденички, добавени към отразената в легендарната романтична река лунна светлина; всичко това като че ли се смесваше, за да създаде съвършения миг.