Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Том открай време се стъписваше пред убеждението на жените, че могат да съкрушат един мъж просто като атакуват първичните му инстинкти, намеквайки, че го очаква евентуално разширяване на плътските познания. В битката между половете това се равняваше на предупредителна ядрена атака. Според него си беше удар под кръста и, честно казано, унизително за цялото мъжко съсловие.

И въпреки това се чу да казва:

— Виж, бебчо, аз също не искам да се караме. Ще пристигна навреме, кълна ти се.

Затвори телефона и за няколко мига се остави в плен на видения с палави бодита. Понякога съм такъв наивник, каза си тъжно той.

Докато се упрекваше, в коридора настъпи някакво раздвижване. Преди да отвори вратата и да подаде глава, от минаващата група се виждаше само влачеща се ръка и крак. Макар да ги зърна за секунда, откри нещо познато в тия крайници. Реши, че са се отправили към друга част на спалния вагон. Важните персони, естествено, щяха да получат първокласни удобства. Мина му мисълта да ги последва, да се увери, че са онези от лимузината, но реши, че по-късно ще ги издебне.

Отново седна и се загледа в пейзажа. Дотук ходът на влака бе гладък и плавен, а тракането на колелата действаше успокояващо. Това всъщност не е прословутото „трака-трак“, реши Том. То по-скоро приличаше на провлачено жужене, шепот, жужене и отново шепот, последван от издълбоко „ссс, бууум, бааа“. Хубаво беше да знае, че е отметнал този важен въпрос.

Най-напред щяха да спрат в Роквил, Мериленд, на някакви си двайсет и пет минути от Вашингтон. Близо до Роквил се намираше „Сейнт Мери“ — скромна бяла църква, кацнала на малко хълмче. Там бе погребан Скот Фицджералд — не по някаква друга причина, а просто за да уважат желанието му да остане за вечни времена на родна земя. Том си отбеляза мислено да изготви в писмен вид точни инструкции за собственото си погребение, след което извади лаптопа и натрака някои свои наблюдения за бъдещия разказ, макар да не смяташе, че е видял бог знае колко. Като оставим настрана нападението на Агнес Джоу и обещаващото гукане на Лелия, дотук пътуването бе минало, общо взето, без особени сътресения.

Реши да потърси някой, с когото да си поприказва. Влакът потегли и той трябваше да се подпре с ръка на стената в коридора, за да запази равновесие. Някой бе окачил празнични гирлянди по протежение на пътеката, а на вратата, свързваща ги със съседния вагон, дори имаше истински коледен венец.

Докато минаваше край купе А, възрастният свещеник от чакалнята излезе оттам и се блъсна в него, тласнат от инерцията на движението.

— Здравейте, отче — рече Том и протегна ръка за кратко ръкостискане, колкото да помогне на стареца да се закрепи.

Елинор Картър бе католичка и където и да се озовяха, двамата с Том ходеха на литургия. Тя все се шегуваше, че просто ще упорства и в някакъв момент Том или ще бъде спасен, или ще претърпи духовна лоботомия. Всъщност за кратко в гимназията си бе въобразявал, че иска да стане свещеник. Като ученик беше кльощав и непохватен и се източи изведнъж, тъй че ставите му не бяха развили нужната координация. Тази негова несръчност и стряскащото с вида си упорито акне го направиха изключително непопулярен сред връстниците му. Като естествена последица бе дошла мисълта за кариера в самота, вглъбение и молитви. Две неща го спряха: първо, той не беше католик, и, второ, клетвата за безбрачие съвсем не му беше по вкуса. Когато узна за това изискване, той си пожела да стане по-скоро рок звезда.

— Вече не служа в църквата — рече благо божият човек. — Макар все още да се обличам със свещенически дрехи, защото други и нямам, освен онзи всекидневен костюм от шоколадово кафяв полиестер от седемдесетте години, за който все още не съм измолил прошка.

— Е, свещеникът си остава свещеник.

— Аз съм отец Пол Кели, бивш служител в храма на свети Тома Аквински.

— Том Лангдън. В Чикаго ли ще посрещнете Коледа?

— Не, отивам в Лос Анджелис. Сестра ми и нейните дечица живеят там. Ще посрещнем заедно празниците.

— Аз също. Предполагам, и вие ще продължите със „Саутуест Чийф“.

— О, да. Ако е вярно каквото разправят за гледките по пътя, то ще се насладим на Божиите дела.

— Може би пак ще се видим в салона след вечеря. Ще ви предложа да изпушим по една от моите пури. — Том бе забелязал дръжката на лула да стърчи от джоба на свещеника.

Отец Кели го удостои с дяволита усмивка и сложи ръка върху неговата.

— Бог да ви благослови, синко, влаковете наистина са цивилизовано транспортно средство, не мислите ли? А може би ще видим и онези хора от киното — добави той.