Том си представяше как ще коленичи на пътеката, ще извади пръстена, ще излее любовта си и ще поиска ръката й. Представяше си я как се разплаква, а после и той самият. Пестеливите германци, изпълнили целия вагон трета класа, щяха да станат на крака и да ги приветстват, защото без съмнение ритуалът щеше да срути всички езикови и културни бариери. Когато пристигнеха във Франкфурт, напълно непознати хора щяха да пожелават на току-що сгодените всичко най-хубаво — на немски, а също и на сносен английски, — някои дори щяха да тикат омачкани марки в ръцете им.
Нищо от това не се беше случило, защото не направи предложение на Елинор нито онази нощ, нито някоя следваща. Той просто остана на мястото си, а пръстенът в джоба му тежеше като гюле; сили нямаше дори да го вдигне и да го сложи на пръста й.
Сега отново насочи вниманието си към двамата младежи.
— Да смятам ли, че гостите и семействата ви пътуват с нас, или ще ви посрещнат в Чикаго?
Момичето извърна очи, а Стив облиза устни. Том очевидно бе засегнал болно място.
— Ами всъщност семействата ни не… нали разбирате…
— Не знаят, че се готвите да сключите брак?
— Не знаят, а и не биха одобрили да се оженим — отсече Джули и избърса очи с опакото на ръката си.
— Недей, Джул, не е необходимо да му казваш.
— Че той сам попита — сряза го момичето.
Стив погледна към Том и се опита да заеме позата на непукист.
— Ще направим както сме решили. Защото се обичаме.
— Семейството му не ме одобрява — поясни Джули. — Понеже съм от едно затънтено градче на Вирджиния, в Апалачите, за тях аз съм бяла измет. Е, баща ми може и да е работил в мините от шестнайсетгодишен, майка ми може и да не е завършила дори гимназия и… — Тя погледна към Стив. — Твоите родители може и да са големци в Кънектикът, но никой в семейството ми не е измет. С нищо не са по-лоши от твоите и дори са и по-добри за някои неща — добави тя с южняшка разпаленост.
Том си рече, че е излязъл прав за произхода им: момиче от Вирджиния и момче от Кънектикът.
— А вашето семейство одобрява ли брака? — попита той Джули в опит да поразсее напрежението.
— Те много харесват Стив, но смятат, че съм още малка. Нали съм студентка. И двамата учим в университета „Джордж Вашингтон“ във Вашингтон. Там се запознахме. Нашите искат да завърша, преди да тръгна да се омъжвам.
— Е, това е обяснимо, особено ако те самите не са имали възможност да учат в колеж. Без съмнение искат най-доброто за вас.
— Най-доброто за мен е Стив. — Тя му се усмихна и Том сякаш усети как сърцето на младежа се разтапя при мисълта на какво е способна заради него. Може и да бяха още деца, но пък бяха достатъчно големи, за да са лудо влюбени.
— Ще завърша колежа — продължи Джули, — а после ще запиша право в Университета на Вирджиния. За да се гордеят с мен родителите ми. Но това ще го направя като съпруга на Стив.
— Е — рече Том, — животът си е ваш и според мен трябва да слушате сърцето си.
— Благодаря, Том — отвърна Джули и го потупа по ръката.
Да беше се вслушал в подобен съвет навремето с Елинор, всичко можеше да е съвсем различно. По ирония на съдбата те също се бяха запознали в колежа. Елинор беше от ония невероятни умници, които завършваха гимназия на шестнайсет и колеж на деветнайсет. След колежа се бяха захванали с журналистически разследвания в Щатите, на два пъти направиха сензационни разкрития, преди да се решат да станат единствените служители на чуждестранно бюро за начеваща новинарска агенция. Бяха натрупали невероятен опит, който би стигнал не за един, а за няколко живота. Бяха се влюбили също както Стив и Джули. Трябваше да се сгодят, после и да се оженят, а всичко бе свършило тъй внезапно, че на Том все още му ставаше страшно болно, като си припомнеше последните им мигове заедно.
— Свещеникът с нас ли пътува? — На Том му хрумна, че може би ставаше въпрос за отец Кели, но нали беше казал, че се е оттеглил, пък и без съмнение сам щеше да му спомене, ако се готвеше за бракосъчетание.
— Ще се качи в Чикаго — отвърна Стив. — Церемонията ще се проведе на следващия ден. Шаферът и шаферката също ще се присъединят в Чикаго.
— Е, желая късмет и на двама ви. Предполагам, че всички пътуващи са поканени.
— Надяваме се поне някой да дойде — рече Стив.
— Така си е — притеснено додаде Джули, — иначе ще бъде много самотна сватба.
— Никоя булка не би трябвало да преживее това. Аз ще дойда, Джули, и ще доведа всичките си приятели от влака. — Том още нямаше приятели сред пътниците, но нима щеше да е трудно да се сприятели тук, в забележителния „Кап“? Ето, Агнес Джоу му беше в кърпа вързана.
Читать дальше