Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Приближи до стената, за да я върне на място, но неволно надникна в отвора между двете помещения и се озова очи в очи със спътницата си.

— Добре ще е да не ме шпионираш, синко — рече тя. — Пък и не ти трябва стара чанта като мен, сладурче… върви си намери някое момиче на твоята възраст.

Добре де, каза си Том, това тук е градската кукувица, само дето нашият град е на колела. И реши да продължи играта.

— На мен пък ми харесвате.

— Ей, не ме карай да викам Реджина.

— А, недейте, тъй хубаво си бъбрим, защо ни е трети?

— Не ме баламосвай с приказки. Няма да стане, защото не съм аз от тия. Виж, може да изпием по едно в салона и да се опознаем. — Ако щете, вярвайте, но Агнес Джоу припърха с клепачи.

— Е, на такова предложение само един глупак би отказал.

— Извинявай, че те бутнах по стълбите, Том — рече тя с усмивка. — Ръката ми трябва да се е отплеснала.

— Щом ми е било писано, добре поне, че беше ти.

Той се обърна и видя Реджина с чантите му в ръце, която оглеждаше междинната преграда.

— Пак ли е излязла от пантите? Помолих онези от поддръжката да я оправят.

— Здрасти, Реджина — изписка Агнес Джоу през отвора. И посочи Том. — Да внимаваш с тоя, голям сваляч е.

— Щом казваш.

Том бутна преградата на място.

— Съжалявам за неудобството — рече Реджина.

— А, няма нищо. Струва ми се съвсем безобидна.

Реджина го изгледа многозначително.

— Не бих избързвала с преценката. — Тя внесе чантите му и приседна на канапето, което очевидно в полунощ се превръщаше в легло, и извади бележник. — Ще запиша сега резервацията ви за вечеря. Вагон-ресторантът отваря в пет и половина. А ако не искате да се храните там, можете да си вземете нещо от барчето. Намира се след вагон-ресторанта, на долното ниво. Стълбите са по средата на коридора вдясно. Показвате си билета на Тайрон, това е стюардът на барчето, и му казвате, че не сте вечеряли в ресторанта. За пасажерите от спалните вагони всичко е безплатно.

— Ще хапна в ресторанта. За седем става ли?

Реджина си записа.

— Докато вечеряте, ще дойда да оправя леглото ви. До стълбата, по която се качихте, има сода, минерална вода, кафе и плодове. Редовно проверявам, тъй че винаги всичко е прясно. И на ваше разположение.

— За ресторанта има ли някакви изисквания към облеклото?

Въпросът се стори забавен на Реждина.

— А, виждала съм всевъзможни тоалети.

Дали си въобразяваше, или момичето наистина стрелна с поглед преградата към Агнес Джоу?

— Все пак повечето предпочитат всекидневно облекло — продължи Реджина. — С нас пътуват много семейства с малки деца. Така сте си съвсем добре.

— Тъкмо това исках да чуя.

Том разпита и за ограничените размери на банята/тоалетна и научи, че по-големи сервизни помещения, при това със стая за преобличане, били предвидени на долното ниво, но билетите за там бързо свършвали.

— Предпочитат ги най-вече хората с физически недъзи — дипломатично добави тя.

Реджина се накани да си тръгва и тогава Том се обади:

— Аз съм журналист. Готвя се да прекося страната и да опиша пътуването си.

Момичето изглеждаше силно заинтригувано.

— С кой влак ще продължите, с „Емпайър Билдър“ за Сиатъл, с „Калифорнийски зефир“ за Сан Франциско или със „Саутуест Чийф“ за Ел Ей?

— Със „Саутуест Чийф“ за Ел Ей.

— Страхотен влак. С интересна история. И на него работят чудесни хора. Ще ви бъде забавно. Повечето от онези, които обслужват влака, никога не са пожелавали да напускат.

Том извади бележника си.

— Както го описвате, все едно за човек говорите.

— То си е така. Хванеш ли се на такава работа, прекарваш толкова време на някой влак, че научаваш странностите, преимуществата и слабостите му. Някои са по-темпераментни, други по-отстъпчиви. Все едно имаш връзка с жив човек. Знам, че звучи странно, но наистина е така.

— Хм, като си припомня що за връзки съм имал, срещата със стотонна дизелова машина би била приятно разнообразие.

Реджина се засмя.

— Моята майка Роксан работи на „Саутуест Чийф“, началник на обслужването. Тя е големият шеф. В Чикаго ще я видя. Ще й кажа, че ще пътувате с нейния влак. Виж, тя би могла да ви разкаже интересни истории.

— Това нещо обичайно ли е? Много роднини ли работят за „Амтрак“?

— Е, казах ви за майка ми, а представа нямам колко чичовци, лели и братовчеди имам тук и там. Така и аз се запалих. Синът ми също работи за „Амтрак“. Чисти вагоните.

— Син? — ококори се Том. — Та вие изглеждате, сякаш току-що сте завършили гимназия.