Виктор Юго - Избрани творби в осем тома (Том 6)

В предговора към драмата си „Марион Дьолорм“ (1829 г.), написан непосредствено след Юлската революция от 1830 г., Виктор Юго изразява дълбоко личното си убеждение, че социалното обновление на Франция създава безспорно благоприятни условия за демократично обновление на драмата и театъра. За основателя на Втория литературен кръжок на романтизма въз Франция (1826 г.) театърът е полезен като културна институция само тогава, когато прониква в най-дълбоките пластове на националното съзнание, характеризира проникновено народностната етика и спомага за пробуждането на народната съвест.

С драмата „Марион Дьолорм“ Юго откликва на нарасналия, лесно обясним с провала на Бурбонската монархия интерес у народа към управлението на слабоволевия крал Луи XIII и на предприемчивия му пръв министър кардинал Ришельо, ревностен защитник на абсолютната кралска власт през първата половина на XVII век. Драматургът демократ представя преднамерено в неблагоприятна светлина първооснователите, според буржоазната историография — на абсолютистката монархия във Франция. При изграждането на образа на Луи XIII той изтъква на преден план неспособността на краля да се справи с управлението на страната и ръководството на народните съдбини. Слабохарактерният властник се отказва от държавните дела, за да съхрани себе си, за да запази чиста съвестта си и спокойна душата си. В контраст с доброволно абдикиралия владетел Юго замисля образа на Ришельо като персонификация на безчовечния тиранин, според когото властта се дава на избраните от съдбата. Героят на Юго оправдава жестокостта и безсърдечието си като върховен ръководител на държавните дела с висшата повеля на съдбата. С неприкрит просветителски патос авторът на „Марион Дьолорм“ развенчава удобната за всеки тираничен владетел ескейпистка философия, в която властта се осмисля като необходимо зло, като изключително поръчение, наложено свише, за чието осъществяване са разрешени всички средства.

В драматичната интрига се отрежда почетно място на често разработваната в мелодрамите (най-популярния във френския театър жанр през 20-те години на миналия век) тема — преображението на известна в придворните среди куртизанка под чудодейното въздействие на чистата и всеотдайна любов. Куртизанката Марион Дьолорм възвръща целомъдрието на душата си чрез изкупително всепоглъщаща любов — типично романтична любовна всеотдайност, честна и искрена, освободена от всякакви користни интереси. Прелъстената от светската слава и суета жена се оказва в драмата на романтика Юго духовно неподвластна, душевно неопорочена, изпълнена с непредвзето желание да започне нов живот.

Образът на любимия й Дидие е изграден върху основата на, общо взето, постоянен сценичен тип, утвърдил се в мелодраматичните представления — честолюбив и непритворен младеж, без родители, без благородническа титла, за когото добродетелта е висша нравствена повеля. Дидие е самотен, затворен в себе си млад човек, който страни от светските забави и развлечения. Всецяло отдаден на сладостните си мечтания, той се влюбва с най-чиста обич в Марион, отдава й безрезервно най-скъпото — човешкото си доверие. При изграждането на характера на Дидие драматургът Юго се оказва неволно завладян от трудно изличимите реминисценции, които оставят в съзнанието на всеки образован читател героите от трагедиите на Шекспир „Хамлет“ и „Отело“. Подобно на датския принц, героят на Юго е облечен винаги в черно, отдаден постоянно на необяснима меланхолия и драматични размисли. Подобно на ревнивия мавър той е невероятно мнителен и лесно уязвим, трогателно безпомощен поради неизяснения си произход.

Ако продължим паралела с трагедията „Отело“, в драмата на Юго бихме могли да открием един не особено впечатляващ, но не по-малко язвителен Яго. Това е маркиз Гаспар дьо Саверни — интригантът, който злонамерено разколебава вярата на Дидие в честността на преродената за нов живот придворна куртизанка. Той е представен като първото зловещо превъплъщение на злопаметната съдба, която се намесва в живота на двамата влюбени. Саверни увлича честолюбивия Дидие в противозаконен дуел, който става причина за намесата на второто злокобно превъплъщение на отмъстителната съдба в драмата — кардинал Ришельо. Смъртната присъда, издадена от безмилостния първи кралски министър, би трябвало да се възприема в тази драма на Юго като художествено означение на безграничния произвол, който абсолютистичната монархия предоставя на властвуващите. Безнравственият съдебен произвол на „кървавия кардинал“ е разобличен във финалната масова народна сцена пред всички, на „открития за всички“ градски площад, който по ирония на съдбата е и площад за екзекуции. Несправедливо осъденият на смърт Дидие и неизлечимо наранената душевно Марион чрез породеното от нещастната им участ състрадание в края на пиесата обединяват събраната тълпа и отприщват гневната й ненавист срещу бездушния тиранин.