Джон Гришам - Окръг Форд

— Името ви?

— Грейни, роднини на мистър Реймънд Грейни. Лион, Бъч и майка ни Инес.

Надзирателят сякаш забрави за списъка, отстъпи крачка назад и измънка с усилие:

— Чакайте малко.

После се отдалечи. Трима пазачи застанаха пред вана, до бариерата, преграждаща пътя към входа.

— Отиде да доведе Фич — каза Бъч. — Да се обзаложим ли?

— Не — отговори Лион.

Фич беше заместник-директор — дребен чиновник от затворническата администрация, в чийто унил служебен живот нямаше друг светъл лъч, освен някое бягство на затворник или екзекуция. Той бе оцелял след смяната на десетина директори и още толкова съдебни дела.

— Я гледай ти, братя Грейни се връщат, където им е мястото — изрече високо той, докато се приближаваше към колата. — Да не сте дошли да ремонтирате мебелите, момчета? Имаме един стар електрически стол, можете да го претапицирате.

Той се изсмя на шегата си, а зад гърба му долетяха още смехове.

— Добър вечер, мистър Фич — каза Лион. — Водим и майка ни.

— Добър вечер, госпожо — поздрави Фич, като надникна във вана.

Инес не отговори.

— Откъде взехте тоя ван? — попита Фич.

— Дадоха ни го назаем — отговори Лион.

Бъч гледаше право напред, без да обръща очи към Фич.

— Назаем, как не! Кога за последен път са ви дали нещо назаем? Сигурно в момента мистър Макбрайд се чуди къде му е ванът. Може да му се обадя.

— Обади му се, Фич.

— За теб съм мистър Фич.

— Както кажеш.

Фич се изплю шумно и кимна напред, сякаш той единствен командваше тук.

— Мисля, че знаете къде отивате, момчета — каза той. — Бог ми е свидетел, че доста време прекарахте тук. Следвайте онази кола до строго охранявания сектор. Там ще ви претърсят.

Фич махна с ръка на пазачите. Бариерата се вдигна и Лион подкара напред без повече приказки със заместник-директора. Няколко минути следваха кола без отличителни знаци, пълна с въоръжени мъже. Минаваха сектор след сектор — всеки от тях изолиран зад телена ограда, увенчана с бодлива тел. Бъч гледаше към сектора, където бяха отлетели няколко години от живота му. На една ярко осветена открита площадка — „игрището“, както я наричаха — видя неизбежния баскетболен мач на голи до кръста и облени в пот мъже, готови при първото по-грубо нарушение да се хвърлят в поредния масов бой. По-кротките седяха около масите за пикник и чакаха вечерната проверка в десет часа; надяваха се жегата да намалее малко, защото климатиците в отделенията работеха рядко, особено през юли.

Както винаги, Лион се озърна към своето някогашно отделение, но предпочете да не си припомня престоя там. След толкова години бе успял да позаглади емоционалните белези от физическото насилие. Осемдесет на сто от затворниците бяха чернокожи и „Парчман“ бе едно от малкото места в Мисисипи, където не командваха белите.

Строго охраняваният сектор се намираше в едноетажна тухлена сграда с плосък покрив от средата на миналия век и приличаше на безбройните начални училища, построени по същото време. Около него също се издигаше телена ограда, завършваща с бодлива тел, а по кулите бдяха въоръжени пазачи, но тази вечер всички униформени изглеждаха напрегнати и развълнувани. Лион паркира където му казаха, после двамата с Бъч бяха претърсени от малка армия навъсени надзиратели. Инес бе свалена от колата и откарана до импровизиран пункт за проверка, където две униформени жени я претърсиха най-старателно. После пазачите ги въведоха в сградата. Минаха през няколко масивни врати, през още пазачи и накрая се озоваха в стаичка, която виждаха за пръв път. Помещението за свиждане беше другаде. Двама пазачи останаха с тях. Вътре имаше канапе, два сгъваеми стола и редица стари картотечни шкафове. Стаята напомняше кабинет на някакъв дребен бюрократ, побързал да се оттегли преди падането на нощта.

Двамата надзиратели тежаха над сто килограма, имаха потресаващо дебели вратове и обичайните бръснати глави. След пет минути неловко мълчание Бъч не издържа. Пристъпи напред и дръзко попита:

— Какво всъщност правите тук вие двамата?

— Изпълняваме заповед — отговори единият.

— Чия заповед?

— На директора.

— Осъзнавате ли колко тъпо изглеждате? Ние, близките на осъдения, чакаме да се видим за няколко минути с него в тая дрислива дупка без прозорци, с една–единствена врата и бетонни стени, а вие висите да ни пазите, все едно сме кой знае каква заплаха. Не мислите ли, че е адски тъпо?

Вратовете и на двамата сякаш се издуха още повече. Лицата им станаха алени. Ако Бъч беше затворник, щеше да си изпати, но не беше. Той беше гражданин, бивш затворник, мразещ всички ченгета, шерифи, полицаи и охранители, които му се мяркаха пред очите. Всеки човек в униформа бе негов враг.