Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Теяйо — промълви жената. Не се осмеляваше да говори инак освен шепнешком.

„Бъди добре.“ И какво друго беше казал? Да чака. Явно това е програмата за момента. Може би не е лошо да дремне. Ако успее да заспи, утре вече ще са я откупили и тя ще е на свобода.

Събуди се и се сети за часовника си. Сънливо се вторачи в лъскавия циферблат — установи, че е спала само три часа. Празничният ден още не беше отминал и очевидно за откуп бе доста рано. Нямаше да иде на театър, нито да се срещне с макила. Зениците й бяха привикнали към слабата светлина и чак сега Соли забеляза, че отстрани на мъжа има засъхнала кръв. Опипа черепа му и намери голяма цицина точно над слепоочието. Отдръпна изцапаните си с червено ръце. Явно го бяха измлатили. Сигурно той беше човекът, който се нахвърли върху онзи проклет свещеник. Посланичката не си спомняше нищо друго освен един силует, стрелнал се диво, после удар и нечий стон. Сетне се надигна ужасният тътен, покрил всичко останало. Тя изцъка с език, блъсна по стената, опитвайки се да разбере дали не е оглушала. Чуваше добре. А може би и нея са я цапардосали? Пипна главата си, но изобщо не откри подутина. Райга навярно е получил сътресение на мозъка, щом не може да дойде в съзнание вече три часа. Колко ли е тежко? И кога пак ще се появи някой от похитителите?

Изправи се и за малко не рухна — това проклето одеяние все й се мотаеше в краката. Поне да носеше собствените си дрехи, не тоя претенциозен боклук, дето се облича с прислуга! Соли свали долната част на костюма и си пригоди пола от шала, която й стигаше до коленете. В стаята бе по-скоро усойно и влажно. Започна да кръстосва напред-назад, колкото да се стопли: четири крачки и обратно… четири крачки и обратно… Пробва и няколко упражнения за загряване. Просто бяха захвърлили майора на пода. Дали не му е студено? Изпаднал ли е в шок? Хората в подобно състояние трябва да бъдат на топло. Тя дълго се колебаеше, без да знае какво да предприеме, учудена от собствената си нерешителност. Да опита да го вдигне на матрака? Ами не е ли опасно да се мърда? Къде, по дяволите, се губеха онези мъже? Та тук ставаше въпрос за живот или смърт!

Пратеничката се надвеси над него, извика:

— Райга! Теяйо! — и подир миг той си пое дъх.

— Събуди се! — едва сега си спомни, че е твърде важно да не се оставя човекът с мозъчно сътресение да потъне в кома. Освен ако вече не го е сторил по волята Божия.

Мъжът отново си пое дъх, лицето му се промени и излезе от своето мъртвешко вцепенение. Чертите му омекнаха, накрая отвори очи, замига разфокусирано.

— О, Камие — произнесе с тих глас.

Тя самата не можеше да повярва колко много се зарадва, щом разбра, че военният идва на себе си. Бъдете добре. Явно, че главата го цепи от болка и даже си призна, че вижда удвоено. Соли му помогна да се довлече до матрака, зави го с одеялото. Той не задаваше никакви въпроси, лежеше безмълвен и скоро заспа. След като го оправи, се върна към загряващите упражнения и се занимава дълго. Пак си погледна часовника. Бяха минали общо четири часа от същия ден, деня на тържеството. Още дори не се беше свечерило. Кога ли щяха да дойдат заговорниците?

Те се появиха чак на сутринта след безкрайната нощ. Металната врата бе отключена и се отвори с трясък. Един от тях влезе с поднос, а други двама застанаха на прага, насочили оръжие. Нямаше къде да се остави таблата освен върху пода, тъй че посетителят я тикна в ръцете й с думите: „Извинявай, госпожице!“, после се обърна и излезе. Вратата шумно се хлопна подире му, бравата изщрака. Соли замръзна на място.

— Почакайте! — извика след миг.

Мъжът се бе събудил и замаяно се озърташе наоколо. Щом се озова тук заедно с него, Пратеничката престана да го нарича в ума си с прозвището майора, но още не беше усвоила съвсем името му.

— Това сигурно е закуската за нас — тя се тръшна на матрака.

Плетеният поднос бе покрит с кърпа. Вдигна я и отдолу се показаха купчина гатайски пшеничени питки, натъпкани с месо и зеленчуци, няколко плода, манерка, изкована от сплав с майсторски орнаменти.

— Дали пък не е закуската, обядът и вечерята ни? — забеляза жената. — По дяволите! Е, добре. Изглежда приятно. Можеш ли да се храниш? Да седнеш?

Той се изправи мъчително, като се облегна на стената и затвори очи.

— Все още ли виждаш двойно?

Теяйо промърмори нещо, за да потвърди.

— Жаден ли си?

Нов шепот на потвърждение.

— Ето, дръж — посланичката му подаде чашата.

Райга я хвана с две ръце и я поднесе към лицето си. Отпиваше бавно, на глътки. През туй време тя изяде три-четири сандвича и с усилие се накара да спре. След кратко колебание избра едно пини.