Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Ако стане.

— Нима се съмняваш?

Актьорът сви неопределено рамене.

— Аз съм от Яйоуе — вметна той.

Тя го изгледа объркана.

— О, така ли?

— Изобщо не съм бил там с трупата — обясни. — И сигурно никога няма да имам шанса. Много са им притрябвали макили. Но това е моята родина. Моят народ. Моята свобода. Кога ще видя… — беше вдигнал юмрук, после го отпусна, сякаш се отказва да продължи. Само се усмихна и се върна към закуската си. — Време е да се прибирам в театъра. Репетираме една пиеса за Деня на прошката…

Сетне Соли отиде в двореца. Правеше настоятелни опити да получи пропуск за мините и огромните държавни ферми отвъд планините, откъдето се стичаха всички богатства на Гатай. Също толкоз настоятелно опитите й биваха осуетявани — по протоколни и бюрократични причини. В началото сметна, че не искат Пратеничката да се занимава с нищо освен с безсмислени празненства. Обаче някои бизнесмени бяха изпуснали недомлъвки за условията на работа; това я накара да подозира, че може би там се крие още по-чудовищна експлоатация на робите от онази в столицата. И днес не стигна доникъде, принудена да чака срещи, които не й бяха уредени. Старецът, заместил Сан, не схващаше повечето от онова, което тя говореше на езика на Вое Дайо, а щом мина към гатайски, вече престана да я разбира напълно — кой знае дали поради глупост или нарочно. За щастие майорът отсъства цялата сутрин, заменен от един войник, но после се появи в двора мълчалив и сърдит. Съпровожда я дълго, докато най-накрая Соли се отказа и си отиде у дома, за да се окъпе.

Батикам дойде късно вечерта. Посред свободната им любовна игра с обратни роли, на която я бе научил (струваше й се толкова вълнуваща!), жената усети как ласките му стават все по-забавени, омекнали, милваха тялото й като пера и тя неутолено се прилепи до него. Тогава разбра, че е задрямал.

— Хей, събуди се — разсмя се Пратеничката, макар че я поби хлад, и леко го разтърси.

Тъмните му очи се отвориха, стреснати, налени със страх.

— Извинявай — веднага каза Соли. — Спи, уморен си. Не, не, не се безпокой, ще довършим утре.

Той обаче продължи и сега, въпреки всичкото му умение и нежност, тя за първи път осъзна, че макилът просто изпълнява едно от своите задължения.

На сутринта по време на закуската го запита:

— Не можеш ли да се отнасяш с мене като с равна, а, Батикам?

Наистина изглеждаше уморен, по-стар от обикновено. Не се усмихна. След кратък размисъл реагира:

— Какво очакваш да ти отговоря?

— Че можеш.

— Да — тихо каза той.

— Не ми се доверяваш — забеляза посланичката с горчив глас.

Подир малко актьорът спомена:

— Днес е Денят на прошката. На тази дата Мадона Туал се явила сред хората на Асдок, които били насъскали зверове срещу нейните последователи. Тя слязла между тях, възседнала огромен леопард с огнен език. Те се свлекли на земята, обзети от ужас, но светицата им простила, а сетне ги благословила — той разиграваше историята изразително с тембъра и ръкомаханията си. — Прости ми и ти.

— Защо? Не виждам причини.

— О, всеки от нас има за какво да иска прошка. Затова и ние, камиитите, се обръщаме към Милосърдната от време на време. Нуждаем се от нея. Значи днес на празника ти ще бъдеш самата Мадона Туал?

— Просто трябва да запаля някакъв огън, доколкото ми казаха — уточни Соли с известна тревога, после се разсмя. Когато той си тръгна, жената му обеща, че след тържеството ще иде да го гледа в театъра.

Теренът за конни надбягвания, единственото по-обширно място в близост до града, бе претъпкан; провикваха се амбулантни търговци, плющяха знамена; кралските коли преминаваха напряко през тълпата. Тя се разделяше, за да ги пусне, и пак се скупчваше. Бяха издигнати подиуми със скамейки за аристокрацията и собствениците, със закрити отделения за дамите. Ето че Соли видя нечие возило да кара право насам. Силует в пурпурна мантия излезе от купето и бързо изчезна зад завесите. Дали имаше дупки в тях, откъдето да наблюдават церемониала? В гмежта можеха да се забележат жени, ала само асети. Едва сега разбра, че и нея ще държат скрита до момента на участието й — алена палатка беше приготвена специално за целта недалеч от оградения с въжета хиподрум. Там свещениците вече пееха. Сервилните, но непоколебими придворни я напъхаха в тази шатра.

Вътре завари робини. Те й предложиха чай, бонбони, огледала, грим и масла за коса и й помогнаха да облече сложно изработената жълто-червена дреха, с която трябваше да бъде при кратката „поява“ на Мадона Туал. Още не бяха я информирали какво точно се очаква от нея, а жените отвръщаха еднообразно: