Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Нашите свещеници ще ви кажат, госпожице. Вие ще тръгнете с тях и ще запалите огъня. Всичко е подготвено.

Остана с впечатление, че и те не са осведомени повече. Бяха хубави момичета, развълнувани, че ще участват в церемонията, без въобще да се интересуват от религиозната страна на нещата. Самата Пратеничка знаеше какво символизира пламъкът, който ще лумне. В него изгаряха простъпките и прегрешенията, за да бъдат забравени. Много добра идея.

Долу духовниците надаваха възгласи и тя надникна: наистина имаше шпионки в платното на палатката. Тълпата бе нараснала. Никой (освен тези по стъкмените открити места и непосредствено до въжетата) не можеше да вижда нищо, но всички развяваха златисточервени знаменца, дъвчеха пържено месо и се забавляваха, докато хорът продължаваше своите плътни напеви. В най-далечния край отдясно Соли зърна познато лице — на майора, разбира се. Не му бяха разрешили да влезе в колата заедно с нея и той беше направо побеснял от яд. Все пак се бе добрал дотук и изправил на пост.

— Госпожице, свещениците идат! — викнаха момичетата и огледаха прическата и диплите на ужасно неудобната й премяна. Те още оправяха туй-онуй, когато тя излезе от шатрата, ослепена от слънчевата светлина. Усмихна се и се опита да застане величествено , както подобава на една богиня. Наистина не й се щеше да им проваля тържеството.

Двама мъже със сакрални одежди и отличия я чакаха непосредствено пред входа. Веднага пристъпиха напред, хванаха я за лактите и казаха:

— Оттук, Пратеничке, оттук.

Разбра, че няма да й се наложи сама да поеме инициативата. Несъмнено те смятаха, че жените не умеят да мислят, ала при сегашните обстоятелства това беше облекчение за нея. Поведоха я по-бързо, отколкото смогваше да върви в тясната си дреха. Ето че се озоваха зад откритите подиуми. Но нима арената не бе в обратна посока? Тъмна кола идваше право насреща им, като разпръсна малцината, изпречили се по пътя. Някой изкрещя. Духовниците внезапно започнаха да я дърпат, мъчейки се да побегнат; един от тях нададе вик и я пусна, повален изневиделица от юмрук. Жената се намери посред меле, без шанс да се отскубне от желязната хватка, а нозете й едва мърдаха, оковани от ритуалното облекло. Разнесе се ужасен тътен, нещо я удари и тя падна на земята. Не можеше вече нито да вижда, нито да чува. Опитваше се да се бори, обаче й запушиха устата, напъхаха лицето й в чувал и скоро Соли усети, че я връзват.

Колата потегли. Мина много време. Наоколо шумоляха сипкави гласове. Говореха комай на гатайски. Трудно се дишаше. Пратеничката престана да се противи, безсмислено беше. След доста дълъг преход я извлякоха вън като труп и трескаво я помъкнаха през някаква врата, после надолу по стълбище и я оставиха на легло, отчаяно забързани. Тя притаи дъх. Мъжете приказваха все тъй шепнешком, нищо не им се разбираше. В мозъка на Соли още бучеше онзи ужасен тътен — кой знае дали бе истински? Дали я бяха ударили? Чувстваше се замаяна, сякаш е препила.

Някой й извади кърпата от устата. Един чернокож човек я обърна, за да развърже ръцете й, сетне краката и през цялото време мърмореше на воедайански:

— Не се плаши, госпожице, няма да ти сторим зло. — Той чевръсто се отдръпна от нея. Бяха петима или шестима, в тъмното беше трудно да се преброят.

— Чакай тука — каза друг. — Всичко наред. Бъди добре.

Тясна, много висока стая. Мрачни тухлени стени, спарен въздух. Осветяваше се от биолуминесцентна лампа на тавана, която разпръскваше бледи лъчи, без да хвърля сенки. Тази светлина вероятно бе напълно достатъчна за очите на уерелианците. Значи я бяха похитили. Ами сега? Тя продължи своя оглед: дебел матрак, върху който седеше, одеяло, врата, метална каничка и чаша. Отходна дупка ли е онова там в ъгъла? Спусна крака и ритна нещо на пода — наведе се над него и се взря в тъмнеещата купчина. Беше проснато тяло. Някакъв мъж. И униформата, и чертите му бяха толкова неясни, че Соли едва ги различаваше, но веднага разбра кой е. Дори тук майорът не дръзна да я остави.

Стана, като се олюляваше, и отиде да види отходното място. Не беше нищо повече именно от циментово отверстие. В ноздрите я удари дъх на дезинфектори, примесен с воня. Болеше я глава и Пратеничката отново приседна. После започна да разтрива китките и глезените си, за да дойде постепенно на себе си. Похитена. Какво да прави? Е, ами той?

При внезапната мисъл, че би могъл да е мъртъв, тя потръпна и хлъцна.

След малко бавно се наклони. Опита да види лицето му, вслушвайки се дали диша. Обзе я чувството, че е оглушала. Не можеше да долови никакъв звук. Протегна ръка, цялата разтреперана, на границата на припадъка, и докосна абаносовото чело. Оказа се хладно, изстинало. Ала скоро в пръстите й се вля мъждукаща топлинка. Сви се на матрака и взе да го оглежда. Райга лежеше съвсем неподвижен, но когато сложи длан върху гърдите му, усети редките удари на сърцето.