Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Дали пък не трябваше да откажа?

— Струва ми се, че не — реагира Теяйо. Внезапно се изправи, обаче тутакси седна, защото му се зави свят. — Умееш да се пазариш.

— Ще видим къде ще му излезе краят. О, Господи, какво ли става?

— Навярно Гатай не желае да изпълни тези изисквания, но щом Вое Дайо и Екумените научат, непременно ще упражнят натиск.

— Дано да побързат. Сигурно кралството е доста объркано и се мъчи да прикрие цялата работа, за да не се изложи — дали има такава вероятност? Колко ли ще могат да удържат? Ами твоите хора? Няма ли да се опитат да разберат ситуацията около теб?

— Несъмнено — отвърна той с характерната си вежливост.

Странно как неговите сковани маниери, които винаги я бяха отблъсквали, тук й въздействаха съвсем иначе: тая сдържаност и спазване на формалностите я караха да се чувства още част от мирозданието извън тясната килия. О, те пак ще се върнат там, където нещата са далеч по-трайни. „Всъщност какво значение има дали животът е траен?“ — питаше се тя и не можеше да си отговори. Никога до днес не се бе замисляла над подобен въпрос. Но тези млади патриоти обитаваха един свят с твърде крехко равновесие. Искания, насилие, бързане — и всичко това защо? Заради някакъв фанатизъм, омраза, власт.

— Щом излязат, и почвам да се плаша — тихо си призна Соли.

Офицерът се прокашля:

— Аз също.

Упражнения.

— Хвани се… Не, дръж се добре, не съм от стъкло! Ето така!

— Чакай! — изпъшка той усмихнат и развълнуван, докато тя му демонстрираше хватката, а пленникът я повтори.

— Хубаво. Сега застани тук. — Последва силен удар. — Видя ли?

— Ай! Боли ме!

— Извинявай, Теяйо, не помислих за раната ти… Как си? Наистина съжалявам…

— О, Камие! — възкликна райга, седна и стисна челюсти за миг. Няколко пъти си пое дълбоко дъх. Пратеничката коленичи пред него разкаяна и разтревожена.

— Това — каза той, като едва успяваше да диша, — това не е честна игра.

— Естествено, та ние тренираме айджи. На Земята има една поговорка, че всичко е честно само в любовта и войната. Ох, толкова съжалявам, много глупаво беше от моя страна.

Мъжът се разсмя накъсано и тъжно, после тръсна глава.

— Покажи ми отново. Тъй и не разбрах какво стана.

… Упражнения.

— А какво правиш с ума си през същото време? — запита тя.

— Нищо.

— Оставяш го да се рее ли?

— Ами. Да не би аз и той да сме разделени?

— Така значи, Теяйо… Не се ли съсредоточаваш върху нещо? Осланяш се просто на импровизацията?

— Съвсем не.

— Доколкото схващам, не му позволяваш да се рее.

— На кого? — възкликна сприхаво затворникът.

Пауза.

— Може би мислиш за…

— Не — прекъсна я той. — Тихо.

Дълго мълчание, почти четвърт час.

— Райга, не мога. Даже мозъкът ме сърби. Откога вършиш всичко това?

Пак мълчание; неохотен отговор:

— От двегодишна възраст.

Военният излезе от своята напълно отпусната поза и наведе глава, за да изпъне мускулите на шията си. Тя го наблюдаваше.

— А пък аз все се питам какво означава дълготраен живот — въздъхна Соли. — Нямам предвид неговата продължителност, та аз съм живяла единайсет хиляди години, но в момента този факт не е важен. Става въпрос за… Ако гледаш на битието като на трайно явление, това променя много неща. Също като да имаш деца. Дори само да поискаш да имаш деца. Някак се създава друго равновесие на силите. Странно. Замислила съм се над подобни теми сега, когато шансовете ми за успех са значително намалели…

Той не реагира. Притежаваше рядката способност да не казва нищо по такъв начин, че да я остави да говори. Беше един от най-затворените мъже, които познаваше. Повечето господа бяха толкова словоохотливи. И Пратеничката, разбира се, обичаше да бъбри. Теяйо обаче бе скъперник на думите. Тук и тя пожела да умее да мълчи.

— Това специален подход ли е? — попита го. — Просто да седиш, без да мърдаш?

Офицерът кимна.

— Дълги, дълги години практика. О, Боже, дали…

— Не, не — отвърна той, веднага доловил мислите й.

— Но защо не направят нещо? Какво още чакат? Изтекоха вече девет дни!

От самото начало стаята бе разделена на две по негласно споразумение. Граничната линия минаваше по средата на матрака, чак до предната стена. Вратата се падаше в нейната част, отляво. Отходната дупка — в неговата, надясно. За да влезеш в чуждото пространство, трябваше да поискаш разрешение с едва доловим жест и отговорът се получаваше по същия начин. Щом някой използваше „тоалетната“, другият дискретно гледаше встрани. Това правило важеше и когато имаха повечко вода да се облеят, ала то се случваше рядко. Разделителната черта върху леглото се спазваше абсолютно. През нея преминаваха само гласовете, шумът и миризмата на телата им. Понякога Пратеничката усещаше топлината на Теяйо. Физическата температура на уерелианците бе малко по-висока и във влажния, спарен въздух се улавяше нежно излъчване, докато той спеше. Инак те никога не нарушаваха границата дори на сантиметър и в най-дълбокия си сън.