Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Вое Дайо. Изпратили са щурмови части. След погребението обявиха, че ще използват войски, докато ни принудят да се предадем. Върлуват из града и убиват. Разкрили са всички центрове на староверците и някои от нашите.

— За чие погребение става дума? — намръщи се посланичката.

Когато той не отвърна, офицерът повтори въпроса.

— Естествено на дамата. И твоето. Ето, нося съобщенията. Беше под патронажа на правителството. Заявиха, че сте загинали при експлозията.

— Каква експлозия, по дяволите? — запита Соли с дрезгавия си прегракнал глас и сега онзи обясни:

— Ами на празника. Староверска работа. В огъня на Мадона Туал бяха сложени пиротехнични смеси, само че избухнаха преждевременно. Ние знаехме техния план и те спасихме, госпожице.

— Хм, значи сте ме спасили, говедо такова! — викна му тя. Върху напуканите устни на Теяйо се появи усмивка на изненада, но той веднага я прикри.

— Дай да видя това — жената протегна длан и младежът й връчи листовете.

— Незабавно ни донесете вода! — каза Соли.

— Я почакайте — намеси се райга, спазвайки по инстинкт заповедническия служебен тон, с който бе започнал.

Той седна връз матрака със съобщенията от пресата. За броени минути двамата затворници прегледаха официалните информации за покъртителната драма, разиграла се в Деня на прошката, и трагичната смърт на Пратеничката след терористичен акт, извършен от староверците. Упоменаваше се накратко и гибелта на един началник от охраната към посолството; при експлозията загинали над седемдесет свещеници и хора от публиката. Описваше се надълго и нашироко тържественото погребение, имаше репортажи за размирици, репресии, после, че кралят приет с благодарност предложението за помощ от Вое Дайо за справяне с вълната на тероризъм…

— Е, какво излиза? Че от двореца не сте получили никакъв отговор — вметна вайотът. — Защо тогава ни оставихте живи?

Соли го погледна така, сякаш намираше въпроса за нетактичен, ала онзи му отвърна със същата безцеремонност:

— Надявахме се, че страната ви ще даде откуп за вас.

— И ще го направят — кимна Теяйо. — Обаче вашите министри не бива да узнаят, че сме оцелели. Ако…

— Почакай малко — прекъсна го дамата и му хвана ръката. — Нека разсъдим трезво. Не трябва да изключваме възможността за намеса на Екумените. Единствената трудност е как да се свържем с тях.

— Щом тук са пристигнали части на Вое Дайо, трябва просто да пуснем съобщение до някой командир или до посолството.

Тя още стискаше топло десницата му в своята. Сетне размаха пръст срещу човека, който стоеше редом с говорителя, и му кресна:

— Похитили сте звездната Пратеничка, тъпанари нещастни! Е, сега ще се наложи да си размърдате мозъците, като не сте го сторили навреме! И аз ще се напъна. Изобщо не възнамерявам да се оставя на проклетото ви правителство да ме убие само защото съм се оказала случайно жива и им обърквам плановете. За Бога, къде сте се укрили все пак? Измислете начин да се измъкнем заедно.

Мъжът със суровия фанатичен вид поклати глава.

— Напоследък повечето стоим тук, долу. Но няма опасност за вас.

— Гледайте за вашите чутури да няма опасност! — рече Соли. — И донесете вода, дявол да ви вземе! Трябва да си поговорим допълнително. Елате след час.

Най-неочаквано младежът се наведе към нея с разкривено лице.

— За каква се мислиш ти, чумата да те тръшне? — изкрещя й той. — Мръсна чужбинска курва!

Теяйо вече беше скочил на крака, ала тя още по-здраво стисна ръката му. След минута мълчание говорителят и другият с него се обърнаха към вратата, превъртяха ключа и изчезнаха.

— Уф! — отдъхна си посланичката. Виеше й се свят.

— Недей — започна райга, — недей… — Не успяваше да си намери думите в момента. — Те не разбират. По-добре е аз да контактувам с тях.

— Естествено. Една жена не може да дава нареждания. Тъпи гадняри! Нали казваше, че се били чувствали отговорни за мене!

— Така е — забеляза Теяйо. — Но са много млади. Фанатици. А и са твърде уплашени.

„Пък и ти им държиш остър господарски тон, сякаш са асети“ — помисли си офицерът, обаче не го изрази гласно.

— Ами аз също съм уплашена! — разплака се тя. После изтри очи и се надвеси отново над листовете. — Боже мой, та те ни смятат за мъртви от двайсет дни. Погребани сме преди петнайсет. Кого ли са закопали на наше място?

Както се оказа, захватът й излезе доста силен: цялата му китка и дланта го боляха. Той внимателно се масажираше, без да сваля поглед от нея.